Саймън Грийн - Шадоус Фол

Тя му протегна малката си ръчичка да я хване отново и той внимателно я пое в дланта си. Беше много мъничка и много крехка и в него отново пламна гняв и измести страха и неувереността. Поли се обърна и излезе от стаята с пролетта и тръгна по коридора. Погледът й се спря за миг на отсрещната стая, по тя го отмести и отиде до следващата врата. Харт погледна назад към затворената врата на стаята без прозорец. Чуваше как някой диша тежко зад нея. Не звучеше съвсем като човешко дишане. Той усети смесицата от страх и сила, която привличаше Поли към тази врата, макар че дори не й се искаше да я погледне.

Поли го отведе до следващата стая, отвори вратата и влезе решително. В миг се източи на ръст, а той усети как ръката й се плъзга и нараства в неговата и внезапно тя бе отново на осемнайсет. Той разпозна в нея белезите на жената, в която щеше да се превърне, с непоколебим поглед и дръзка брадичка. Вън под прозореца бе лято, стаята бе обляна в светлина. Напрежението трептеше във въздуха подобно трясък от затръшната врата. Поли погледна навън към едно отдавнашно лято с изражение на по-възрастна, а когато заговори гласът й бе тих, но съвършено спокоен.

— Това бе първият път, когато се опитах да се отзова, когато ме повика, да се изправя лице в лице срещу моя страх и да го овладея. Чувах го да вика понякога през годините, но нито веднъж не минах покрай тази стая. Прекалено много се страхувах. Чувствах се толкова засрамена, макар че не беше обикновен страх. Беше като ням писък, който продължаваше и не секваше, не спираше. Но майка ми бе мъртва, аз бях на осемнайсет, почти жена, и мислех, че трябва да превъзмогна детските страхове. Затова изкачих стълбите, влязох в първата стая и излязох бързо, за да не променя намерението си и тогава застанах втренчена в затворената врата отсреща. Нещо мърдаше вътре, чакаше. Накрая се обърнах и влязох тук. Смятам, че точно тогава разбрах, че никога няма да се освободя от страха. Застанах до прозореца и погледнах навън към лятото, а после се обърнах и слязох отново по стълбите.

Тя се извърна и излезе от стаята, тръгна по коридора. Ръката й сега трепереше, раменете й бяха увиснали, сякаш носеше тежък товар, но гърбът й бе все така изправен и решителното й изражение бе все така ледено и яростно, почти нечовешко. Блъсна вратата на стаята на есента, влезе вътре и още години й се струпаха отгоре. Внезапно изглеждаше много уморена, а косата й бе брутално къса.

— На двайсет и две имах нервен срив. Бях започнала да си спомням, нали разбираш, а нямах достатъчно сили да се справя с това. Рухнах внезапно един следобед. Нищо кой знае колко драматично. Просто започнах да плача и не можех да спра. Прибраха ме някъде на хубаво и спокойно място, докато успях отново да забравя. След известно време се върнах у дома, гласът пак ме повика, а аз бях толкова изтръпнала, че си помислих, че мога да се изправя срещу него. Грешах и част от мен завинаги остана в тази стая, изгубена, объркана и мъничко по-слаба от преди.

Тя се обърна и излезе, без да поглежда през прозореца и Харт трябваше да побърза да я настигне. Поли крачеше решително по коридора, отвори следващата врата и влезе в стаята на зимата. Тринайсет години се изнизаха в миг, косата й избуя и се разпиля по раменете й. Напрежението в стаята бе почти непоносимо, така смазващо, че Харт го усещаше с цялото си тяло. Все едно се бе изправил срещу ураганен вятър или се бореше с прилива, който те повлича безмилостно навътре в морето, без значение колко усърдно плуваш.

— Почти успях този последен път. Вече не ме беше грижа. Смятах, че не може да бъде по-зле от начина, по който живеех. Грешах. Отново. Останах в тази стая цял ден, до късно следобед, и не можах да се напъна да сторя единственото, което би могло да ме освободи. Толкова просто беше… само да вляза в следващата стая… Мразех се, че съм толкова слаба, толкова уплашена, но омразата не ми помогна. В крайна сметка отново слязох долу и оставих още една част от себе си. Дотук успях да стигна. Не мога да сторя нищо повече, не и сама. Помогни ми, Джими. Моля те!

Ръката й бе вцепенена в неговата, сякаш всички сили я бяха напуснали. Раменете й бяха увиснали, а главата й — сведена, като на кон в края на изгубено състезание.

„Поли! Ела тук. Нужна си ми.“

Гласът бе по-силен сега, точно там, в съседната стая. Харт се опита да долови някакъв смисъл или контекст в този зов, не само думите, но той оставаше все така тайнствен. Поли стоеше пред него — спокойна, отпусната, съвсем неподвижна, достигнала състояние, в което гневът не би я завладял, а страхът не би я помръднал. Каквото и да се случеше в следващия миг, то зависеше единствено от него.