Саймън Грийн - Шадоус Фол

Оберон, Титания и съсухреният елф на име Пък най-накрая спряха пред един огромен люк на пода, в самата пръст. Бе цели двайсет стъпки в диаметър, простираше се от едната до другата стена и представляваше дебели многовековни дъбови дъски с метални обръчи и сребърни нитове. В дървото бяха издълбани думи и фрази на език, много по-древен от човешкия, гравирани с киселина в металните обръчи. Нямаше халка или друго приспособление за повдигане, стига някой да можеше да размърда масивната тежест. Оберон, крал на елфите, се загледа мълчаливо в капака на пода. В ледените му сини очи не се четеше някаква мисъл, или пък емоция, бледото му лице не трепваше. Беше десет фута висок, почти само мускули, загърнат в кървавочервена мантия и въпреки това стоеше пред люка като просител, неуверен дали е добре дошъл.

До него стоеше Титания, неговата съпруга, кралица на елфите. Бе няколко инча по-висока, облечена в черни като нощта дрехи със сребърна везба, но на фона на късата й черна коса бледото й лице изглеждаше призрачно. Те бяха преживели много заедно и ако бяха хора, можеха да се замислят дали любов или спомени ги свързват в този съюз. Но те бяха елфи с по-силни и светли емоции, които никое човешко същество не би могло да изпита или понесе. Тяхната любов бе вечна.

Пък, деформиран и грохнал, единственият несъвършен елф, клекна на косматите си задни части до капака, а едната му ръка висеше по-ниско от другата заради гърбицата. Китката на тази ръка бе изсъхнала и сгърчена като ноктите на хищна птица и той подраска с тях по многовековното дърво. Между пръстите му прехвърчаха искри от статично електричество, дървото се овъгли на места. Под стърчащите от челото му израстъци, наподобяващи рога, зелените очи пламтяха палаво, макар че лицето му бе подобаващо сериозно и мрачно. Подрапа разсеяно кожите, с които бе облечен, в пълен контраст с изящните мантии на неговите спътници. На Пък не му пукаше особено за изяществото и възвишеността, тъй като изкривеното му тяло го лишаваше съвсем естествено и от двете.

— Не е твърде късно — каза тихо Оберон. — Още можем да се откажем. Съдбата на Шадоус Фол ни е ясна. Не може да оцелее. Уайлд Чайлд е на свобода и вилнее сред жителите, не може да бъде убит, нито спрян. Предадени са от онези, на които са вярвали. Не се налага да споделяме тази съдба. Макар че ме боли да го кажа, по-скоро бих предпочел да видя града унищожен и всички — избити, вместо да рискувам живота на своя народ.

— Чухме оракула — каза Титания със спокоен и твърд глас. — Шадоус Фол не може да бъде спасен или защитен, но не е нужно да загиваме с тях. Все още можем да обърнем гръб на това, да се оттеглим в Кеър Ду и да изчакаме гибелта на града. Елфите ще оцелеят.

— На каква цена? — обади се Пък, без да откъсва очи от люка на пода. — Може да спасим скъпоценния си живот, но само ако се откажем от онова, което тачим най-много. Положили сме клетва да защитаваме града — на каквато и да е, на всяка цена. Точно както героят Лестър Голд защити вас от ужасния звяр. Ще допуснем ли да ни надминат? Какво са елфите, ако се отрекат от честта? Ще нарушим ли свещените си клетви, ще разрушим ли доверието, ще се отречем ли от онова, което най-много ценим в себе си, само за да оцелеем? Не мисля. Хората може да са способни на такова лицемерие, но не и ние. То би ни унищожило. Не, елфите трябва да се бият. Простичък избор в един сложен свят.

Оберон се размърда неспокойно.

— Времето ни е обърнал гръб. За пръв път от незапомнени времена не можем да надникнем в бъдещето. Винаги сме знаели, че този миг ще настъпи — когато дори оракулите ще са слепи и глухи, но предпочетохме да не се замисляме над това. Сега вече нямаме тази възможност. Обръщаме поглед към бъдещето и виждаме само мрак. Някаква по-велика сила е спуснала завеса пред очите ни. Но как може да е по-велика от нас? Само веднъж имаше такава, но вече ги няма.

— Падналите воини 35 35 The Fallen — съществата от този вид не изживяват реалността по същия начин, както по-низшите, линеарни форми. Уловени са в капана на различните измерения в паралелните светове. — каза Пък и думите сякаш отекнаха безкрайно в тишината на тунела.

— Не произнасяй името им толкова високо — предупреди го Титания. — Може да се събудят.

— Няма да е лесно — възрази Пък и се изкикоти неприятно. — Шадоус Фол ще бъде унищожен и Кеър Ду ще бъде превърнат в развалини, преди те да успеят да се пробудят. Хайде, благородни кралю и кралице, времето за приказки свърши. Съветът на елфите обсъди това отвсякъде. Има само един отговор. Не можем да обърнем гръб на честта, не можем да унищожим града, нито да го игнорираме, така че остава ни единствено възможността да отворим Арсенала, да извадим древните оръжия и да разбудим заспалата си кръв с ярост. Елфите трябва да тръгнат на война още веднъж със или без успокоителни пророчества. Няма значение кой може да е врагът. Във всички предишни войни, в цялата ни история, не сме били побеждавани нито веднъж.