Саймън Грийн - Шадоус Фол

— Да — потвърди Оберон. — Нашата слава и нашето проклятие. Прав си, Пък, господарю на Арсенала. Време е. Отвори вратата и ни пусни да влезем.

— Подгответе се — каза Пък и за пръв път в очите му го нямаше игривото пламъче. — Ще разбудя Слийпър 36 36 Sleeper (англ.) — Този, който спи. .

Той вдигна копитото си и го стовари върху дървения капак два пъти. Звукът бе обезпокояващо силен в тишината, ехото от него отекваше дълго, след като трябваше да е заглъхнало, сякаш имаше да пропътува безкрайно разстояние. И някъде далеч, извън границите на зрението и слуха, нещо извън пределите на пробуждащия се свят се размърда в дълбокия си сън и се събуди. Обърна ужасяващия си взор към тримата елфи, а те извърнаха поглед, неспособни да го погледнат. Ала накъдето и да гледаха, Слийпър бе факт, вторачен в тях, и те потръпнаха от ужас в агония и омерзение, че тази промяна им бе натрапена.

Гордостта и славата на елфите се състоеше в това, че те не бяха обвързани с определена форма и естество. Не им бе присъща и човешката логика за „да“ и „не“; „или… или“, живееха според по-широки параметри. За тях образът и формите бяха преходни като мисълта и въображението, а миналото, настоящето и бъдещето бяха еднакво достъпни. По всеобщо съгласие имаха една основна форма, отчасти по естетически причини, но главно по силата на традициите и обичаите. За този обичай си имаше причина, онази многовековна традиция, за която малцина искаха да си спомнят. Слийпър я знаеше. Той не можеше да забравя. И неизменно присъстваше чувството за чест. На елфите то им бе нужно — единственото нещо, което свързваше мислите и желанията им и им пречеше да се унищожат един друг заради някакъв моментен каприз. Сега всички тези неща ги нямаше, пометени от погледа на Слийпър. Тримата елфи бяха лишени от своята спонтанност, заключени в тези тела и приковани към настоящето, осъдени на баналността на една непроменяща се реалност. Титания и Оберон се вкопчиха силно един в друг, разтреперани безумно, и дори Пък изгуби част от черния си хумор. Той надигна рогатата си глава и удари отново по капака с копито.

— Отвори вратата, Слийпър. Враговете ни нападат, трябва да извадим сабите от ножниците!

Масивният дървен капак се размърда в отговор на гласа и древните кодови думи. От процепите се разпиля прах, капакът бавно се надигна, завъртя се грациозно на безшумните си панти и откри огромна черна паст. Блуждаещите огънчета отскочиха назад, зацвъртяха възбудено и отказваха да се доближат. Елфите стояха твърдо, запазиха достойнство, макар че всичко друго им бе отнето. Бяха се обрекли доброволно на тази единствена форма, за да получат достъп до отдавна изоставения арсенал и мощните оръжия, скрити долу, но бе се случило толкова отдавна… че бяха забравили колко ужасно е да получиш заповед, неподлежаща на обсъждане. Само елфите можеха да издържат на погледа на Слийпър и да приемат формата и структурата на реалността. Човечеството би се сгърчило под този поглед като подпалено от лупа листо. Дори и елфите можеха да бъдат унизени, тъкмо затова оръжейницата не бе посещавана толкова отдавна. Беше цена, която не бяха плащали безброй векове, не и откакто я изпразниха, за да се изправят срещу Падналите воини — толкова отдавна вече.

Капакът на пода зееше, горната му част опираше в покрива на подземния тунел. Долу бе огромният черен отвор, зейнала паст непрогледен мрак, който отблъсна назад ярката светлина на блуждаещите огънчета с презрителна лекота. Да погледнеш в този черен мрак бе все едно да гледаш безкрайното нощно небе, в което никога не е изгрявала луна. Главите им се замаяха, но гордостта им ги задържаше на ръба на отвора. Мракът сякаш продължаваше да се спуска безкрайно надолу или поне по-далеч от този материален свят. Арсеналът бе твърде мощна съблазън, за да остане някъде, където всеки би могъл да се натъкне на него. Затова го изместиха от този свят и го скриха там, където единствено те можеха да го открият. Пък погледна към Оберон и Титания и се поклони с присмех.

— След вас, благородни ми кралю й кралице.

— Не, верни ми Пък — каза Оберон. — Няма да ти отнемем тази чест. Ти си господарят на Арсенала и трябва да влезеш пръв.

Съсухреният елф се изсмя тихичко и пристъпи напред в тъмнината. Сякаш от нищото изникна широко стъпало от лъскава стомана, за да подхване копитото му, а под него се появи друго. Пък се спускаше уверено надолу по блесналите стъпала, когато те се появяха пред него, а Оберон и Титания го следваха отблизо. Трепкащите блуждаещи огънчета кръжаха неуверено край отвора, но не ги последваха по-нататък. Капакът се завъртя напред и се намести плавно обратно на мястото си, изолирайки мястото под хълма от онова другото, което елфите бяха създали, за да скрият и защитят оръжието. Далече долу под тях блесна светлина, нетрепващ аленочервен пламък, като немигащо око, което ги следи. Елфите се спускаха предпазливо към него, макар че по-късно не можеха със сигурност да кажат колко дълго продължи това. Съществуваха само стъпалата и мрака, заедно с усещането, че се отдалечават. Най-после Пък стъпи от метално стъпало на гол бетон и Арсеналът се появи, сякаш винаги се бе намирал там.