Саймън Грийн - Шадоус Фол

Беше приел обаждането по предавателя в колата преди половин час. Доктор Натаниел Мирин настояваше да разговаря спешно с шериф Ериксон. Не желаеше да каже за какво, но настояваше, че е от жизненоважно значение да се свърже с шерифа незабавно. Наблегна на думата „жизненоважно“. Диспечерът се опита да го прехвърли на един от заместниците, но Мирин не позволи и дума да става за това. На всяка цена трябваше да е Ериксон. На когото и да е друг шерифът би отвърнал учтиво, би го успокоил и би се заел със случая, когато има време, но Мирин бе различен. Докторът бе важен член на обществото, с подобаващи връзки и — трябваше да му се признае — често способен да вижда в настоящето и бъдещето неща, които другите хора пропускаха. Тъкмо от каквото се нуждаеше градът — още един политик с амбиции, който се занимава с магьосничество.

По-скоро некромантия, вземане-даване с мъртвите — макар че никой не казваше това на глас. Всъщност не бе незаконно, но не беше и много популярно. От опит шерифът знаеше, че на хората не им се нрави мисълта да бъде нарушаван вечният покой на техните скъпи мъртъвци само за да може доктор Мирин да намери отговори на въпроси, които не би следвало да задава. При все това Мирин имаше връзки с всички влиятелни личности в обществените и политически среди, а беше и най-добрият лекар в Шадоус Фол, определено гениален в диагнозите — затова внушително мнозинство го толерираше.

Ериксон най-после стигна до входната врата и потърси звънеца. Такъв нямаше, но имаше голямо желязно, черно чукче с формата на озъбена лъвска глава. Наистина голямо, почти два пъти юмрука на Ериксон и той изпита странно нежелание да го използва, сякаш се боеше, че може внезапно да се съживи и да захапе пръстите му. Отхвърли решително мисълта, хвана здраво чукчето и удари два пъти. Дори и през вратата чу как ударите отекнаха навътре в къщата. Всичко останало бе тихо, с изключение на спорадичното шумолене в градината зад него. Не погледна назад. Не смяташе, че го интересува. Хрумна му някаква мисъл и той затършува из джобовете на якето си. Измъкна пакетче ментови бонбони, пъхна един в устата си и го засмука звучно. Не би било добре доктор Мирин да усети, че лъха на алкохол.

Ериксон не се смяташе за заклет пияч, но обичаше да обръща по някоя чаша от време на време. Напоследък границите на понятието „от време на време“ се бяха поразмили. Търсенето на убиеца не напредваше бързо и от всички страни му се струпваше все повече напрежение. Правеше каквото може, пришпорваше себе си и своите седем заместници безмилостно, но засега нямаше кой знае с какво да се похвали. Налице бяха само десетте мъртви тела и никъде никаква следа от техния убиец. Никакви следи, никакви заподозрени, дори не бяха успели да идентифицират оръжието на престъплението. Сведоха го до „тъп предмет“, използван с почти свръхестествена сила. Никакви отпечатъци. Никакви свидетели, никакви следи от убиеца, нищо, което да покаже, че копелето е било там, освен поредната жертва. Никакви догадки, никакви теории, нищо. Затова Ериксон обръщаше по някое малко питие от време на време. Налагаше се. Нужно му бе нещо, което да го поддържа.

Изгледа гневно огромната врата пред себе си. Всичкото това търчане да стигне дотук, а сега Мирин дори не си прави труда да отвори проклетата врата. Беше доста внушителна. От онези, които специално са създадени, за да не може никой да нахлуе вътре. Човек би казал, че е приготвена за обсада; че принадлежи на някой, който има врагове. В горния край на вратата забеляза лъч светлина и се загледа по-внимателно. Очите му бяха свикнали с мрака, но въпреки това едва различаваше очертанията на охранителната камера точно над вратата. Нищо чудно, че Мирин се бавеше толкова. Той старателно оглеждаше своя посетител.

„С какво си се захванал, докторе? Какво те е изплашило така?“

Вратата се отвори широко, доктор Мирин се показа навън и погледна шерифа. Лицето му бе бледо и напрегнато, в едната ръка държеше ловна пушка. Ериксон стоеше напълно неподвижно. Мирин го огледа отблизо. Устата му трепереше, но ръцете му бяха уверени и пушката не трепваше. Дрехите на Мирин бяха раздърпани и съдейки по тъмните кръгове под очите му, явно не бе спал много напоследък. Той отмести поглед от шерифа към потъналата в мрак градина, очите му се стрелкаха напред-назад, сякаш се опитваше да изненада някого. Ериксон се изкашля предпазливо.

— Помолихте да се видим, докторе, и ето ме тук. Казахте, че е наистина важно.