Саймън Грийн - Шадоус Фол

— Да. Много.

Мирин свали пушката, но не махна пръстта си от спусъка.

— Съжалявам, вече нямам доверие в камерата. Има доста неща, които не се появяват на екрана.

— Какви… — Ериксон подбираше внимателно думите си — неща очаквате, докторе?

Мирин го изгледа студено.

— Кажете ми нещо, шерифе. Нещо, което само двамата с вас знаем. Трябва да съм сигурен, че сте този, когото виждам.

— Докторе, познаваме се вече почти от десет години. Безброй пъти сме седели един срещу друг на заседанията в Градския съвет. Казахте на диспечера ми, че трябва да ме видите за нещо от жизненоважно значение. Точно сега съм зает с разследване на убийство, ако случайно сте забравили, и собствената ми гледна точка относно „жизненоважен“ доста се е поразмила. Така че или ме поканете вътре и ми кажете какво, по дяволите, става, или си тръгвам. Имам си работа.

Мирин се усмихна леко, но очите му останаха безизразни.

— Да, Ериксон сте. Съжалявам, но си имам основания. Влизайте и ще ви обясня.

Той отстъпи и направи знак на шерифа да влезе. Изглеждаше малко по-спокоен, но дори да беше така, Ериксон не изпускаше от бдителния си поглед пушката, докато минаваше край доктора, за да влезе в коридора. Мирин сви рамене да покаже, че съжалява, свали оръжието, насочи го към пода. Огледа напрегнато и подозрително градината си за последен път, после затръшна вратата, заключи и пусна резето. Затворената врата сякаш го поуспокои и с добре познатата си арогантност той кимна на Ериксон да го последва.

— Насам, шерифе. Можем да поговорим в кабинета ми.

Той тръгна по коридора с уверена крачка и Ериксон трябваше да побърза, за да не изостане. Усещаше се малко по-уверен сега, когато пушката не бе насочена срещу него, и се възползва от възможността да се огледа по-добре. Никога преди не бе идвал в дома на Мирин, макар че до него бяха достигнали разни слухове. Коридорът бе наистина внушителен. Бе просторен, това бе точната дума, едва осветен, със сенки по двете стени. Дървена матирана ламперия се виждаше зад масивните антични мебели и множеството картини. На Ериксон не му бяха познати, но можеше да се досети, че са стари и ценни. В една ниша дори имаше доспехи, които май се нуждаеха от малко поизлъскване. Ако останалата част от къщата бе със същия мащаб, то Мирин сигурно се ширеше като единствено грахово зърно в цяла празна шушулка. Такъв огромен дом се нуждаеше от голямо семейство и цяла свита слуги. Мирин обаче живееше сам, както винаги.

Ериксон се намръщи леко. Не му се нравеше идеята да прекара и един час тук сам — ни денем, ни нощем. Мястото бе прекалено призрачно, дори и за Шадоус Фол. В него витаеше атмосфера, изпълнена с лоши предчувствия, угроза и нещо, което предстои да се случи. На шерифа все така му се искаше да спре и да погледне през рамо. Вече му се струваше, че май трябваше да обърне внимание на онова, което го бе смутило в градината и да си плюе на петите, докато още можеше. Мисълта го обезпокои и той изсумтя ядосано. Беше шериф на Шадоус Фол и щеше да е необходимо нещо повече от една пълна с призраци стара къща, за да попречи на служебните му задължения. Мътните го взели, доста повече.

Кабинетът се оказа изненадващо уютен. Голяма стая, но не чак внушителна, и добре осветена. Претъпкани с книги рафтове покриваха три от стените, а от двете страни на пламтящия в камината огън бяха поставени две много удобни меки кресла. Мирин се отпусна в по-близкото и направи знак на Ериксон да заеме другото. Докторът постави ловната пушка на коленете си и я стисна така здраво, че кокалчетата му побеляха. Той наблюдаваше нетърпеливо, докато шерифът се настани. Видът му бе на човек, който има да каже нещо, но не е сигурен откъде да започне или дали изобщо трябва да го направи.

— Докторе, накарахте ме да дойда тук — обади се накрая Ериксон. — Кажете ми сега какво е толкова важно, че трябваше да изоставя случая с разследването на убийствата само за да си поговоря с вас. При нормални обстоятелства, като член на Градския съвет, имате известни привилегии, но днес те са далеч от нормалните. Е, защо съм тук? Свързано ли е с разследването?

— Не съм сигурен — каза Мирин, сякаш се извиняваше. — Може би.

— „Може би“ не ми е достатъчно.

— Моля ви, шерифе, проявете търпение към мен. Положението ми е… сложно. Разкажете ми за разследването. Как върви?

— Не върви. С моите хора се скъсахме да търсим нещо, да открием каквото и да е, което би могло да даде тласък на случая, но ударихме на камък при всичките си усилия. Няма следи, няма мотив, няма заподозрени. Само трупове. Сякаш това не е достатъчно, ами Времето се е заключил в Залата от кости и отказва да приеме когото и да е. Няма обяснения, да не говорим за извинение. Само една кратка бележка с предупреждение, която е оставил при онова момиче пънкарче, което живее при него.