Саймън Грийн - Шадоус Фол

Той излезе от кабинета, мина през огромния коридор и нито веднъж не погледна назад. Никога не бе харесвал Мирин и смътно се чувстваше виновен, че не изпитва съчувствие към него. Но дори и половината от слуховете, достигнали до него, да бяха истина, тогава си заслужаваше съдбата да се изправи срещу онова проклето нещо, което е тръгнало насам. Излезе навън и затвори тежката врата зад себе си. В градината се долавяше неспокойно движение, клоните се клатеха, чуваше се силно шумолене. Не бе сигурен, но му се стори, че видя потайни сенки да се мяркат в края на пътеката. Ериксон се усмихна презрително, постави ръка на колана си близо до кобура и тръгна бавно, но решително по пътеката. Излезе през портата.

„Нещо лошо идва насам… Имам новина за теб, докторе. Смятам, че вече… Е тук.“

В своята стая Мирин седеше сам пред огъня, забравил за пушката в ръцете си. Нашествениците щяха да стигнат до града много скоро, носейки смърт и унищожение, и тогава този глупак, шерифът, ще види какво го чака. Него и мнозина от онези, които смятат, че командват парада тук. Воините му го бяха обещали в замяна на работата, която свърши за тях. Обаче бе по-добре да идват по-скоро или обещанието нямаше да има никаква стойност. Шерифът заслужаваше всичко, което щеше да му се случи, на него и на неговия скъпоценен град. Беше му предоставил шанс. Ако Ериксон се бе съгласил да му осигури защита, Мирин щеше да му разкаже всичко за своите отношения с онези отвън. Може и да бе останало достатъчно време да се изгради някаква защита. Ала сега градът и шерифът го бяха изоставили и той бе сам — както винаги. Наистина ли бе сторил нещо толкова лошо? Единственото, на което винаги бе държал, бе истината… и може би малко компания. Затова сключи сделка с Воините. Те му бяха предложили достъп до натрупваното с векове мистично познание. Как да откаже подобно предложение? Мирин потрепери, въпреки топлината на огъня. Бе рискувал толкова много, включително и душата си, но ако Воините на Кръста не се озоват скоро тук, всичко ще е било напразно. Мъртвите идваха за него и те не биха приели „не“ за отговор.

По правило Дерек и Клайв Мандервил не обичаха да вършат нещата под пара. Като гробокопачи и момчета за всичко или пък гробищни служители, както майка им предпочиташе да се изразява, работата им обикновено бе спорадична и мудна. Когато не чакаш да свърши някоя погребална служба или да се разрази буря, имаш доста време за някоя философска дискусия или някое дръпване от ръчно свита цигара. Въпреки това, братята Мандервил все пак можеха да се разбързат при нужда и в този момент скоростта, с която приготвяха два куфара, би стъписала дори и наблюдател от рекордите на Гинес. Дрехи, тоалетни принадлежности и всякакви неща от първа необходимост летяха в посока към куфарите с удивителна скорост и точност. Накратко, Дерек и Клайв можеха да участват в олимпийско състезание.

Това не бе предпочитаният от тях режим на съществуване, независимо дали бяха на работа или не, но братята имаха особен нюх към заплахата, надвиснала над спокойното им ежедневие, особено когато ги тръшне на земята, опре, метафорично казано, коляно в гърдите им и започне да ръмжи право в лицето им. Те също така не изпитваха трудност при вземане на решение как да посрещнат такава кризисна ситуация. Те се паникьосаха.

Дерек и Клайв живееха с майка си в приятна малка къщичка срещу гробището Ол Соулс. Гледката не бе кой знае каква, но поне означаваше, че не се налага да ходят далеч до работа сутрин. Имаха добра служба, отлично здраве и сигурно — макар и не особено перспективно — бъдеще. И двамата бяха млади, единият в началото, другият в средата на двайсетте, високи, мускулести и красиви по начин, който би накарал сърцата на доста жени да запърхат в гърдите, а някои — и да вдигнат полите. Парите не изобилстваха при тях, но и не закъсваха за по някоя бира. Така че в крайна сметка би следвало да са щастливи от своята съдба. На седмото небе, така да се каже. Вместо това бяха си тръгнали рано от работа и тичаха по целия път към къщи. Сега бяха в спалнята и тъпчеха двата куфара със скорост, равна на онази, която се развива, когато опразвате някоя квартира посред нощ, без да платите наема.

Естествено, тъй като бе ранен следобед, среднощната част отиваше по дяволите. Бягството бе важната част и те хвърляха всички сили в това да стане по-скоро. За беда приготовленията не протичаха особено добре. Предполагаше се, че ще вземат само най-необходимото, но Дерек и Клайв имаха доста разногласия относно това без какво не могат да живеят. Вече почти половин час приготвяха багажа, а все още не бяха стигнали доникъде. Напрежението растеше. И двамата изхвърляха разни неща от куфара на другия, дишаха учестено, с широко отворени ноздри. Клайв бе облечен в тениската си от турнето на Дийп Фикс и толкова мръсни джинси, че биха могли да стигнат и сами до пералнята. Дерек, от друга страна, бе успял да се преоблече в най-хубавия си костюм, с риза и вратовръзка. Не успяваше да закопчае всички копчета, а възелът направо го задушаваше, но поне се бе постарал.