Саймън Грийн - Шадоус Фол

— Щом търсиш блясък и романтика, забрави за Ню Йорк. Това не е град, а еволюция в действие. По-безопасно ще ни е сред динозаврите. Не, смятам, че е по-добре да спрем първо в Швейцария. Воините казаха, че там е банката с парите ни.

— О, да, да вземем парите първо. После Холивуд, да забърша колкото се може повече фенки.

Изведнъж Клайв се намръщи.

— Знаеш ли, започвам да се чувствам малко виновен, че изчезваме така. Искам да кажа, ще трябва да се копаят гробове. Досега не сме подвеждали хората.

— Нито пък някога сме се изправяли лице в лице срещу надвиснала смъртна опасност. Ако на отец Калахан му пука за някой гроб, да запретне ръкави и да си ги изкопае сам. Малко усилие няма да му се отрази зле. Казват, че тайно си похапва, знаеш ли. Дъвче бисквити, докато хората са в изповедалнята.

— О, не ми се ще да мисля как отецът копае гробове — каза Клайв леко шокиран. — Не е правилно…

— Не бих се безпокоил за това — каза Дерек. — Ще си намери други нещастни балами, които да се заемат с копаенето. Вероятно ще им го наложи за покаяние. Три пъти „Аве Мария“ и шест фута пръст, преди да си отидете у дома.

— Внимавай мама да не те чуе, че говориш така — или пак ще ти мие устата със сапун.

— Носи куфарите долу в колата — настоя решително Дерек. — Аз ще се заема с телефоните.

— Ще звъннеш ли на Сейди да се сбогуваш?

— Не виждам защо. Тя е твое гадже.

— Не, не е — възрази Клайв. — Мислех, че е твое.

Спогледаха се.

— Не — каза Дерек. — Не ми е гадже.

— Е, добре тогава. Не се налага да й звъним. Всъщност не разбрах какво намираш в нея…

Отец Игнатий Калахан гледаше мрачно празния буркан за бонбони. Трябваше да има достатъчно шоколадов и ванилов фондан, за да му стигне до края на седмицата, а ето го празен и е едва четвъртък. Някога имаше повече воля. Въздъхна печално и обърна буркана с дъното нагоре, за да изсипе трохите на дланта си. Усети за кратко вкуса на шоколада по езика си, после вече го нямаше, като мимолетен спомен от целувка. Той вдигна едната си вежда учудено, когато му хрумна това сравнение, после погледна към големия си корем и въздъхна отново. Ако не се смяташе той, отецът бе в добра форма. Всъщност за мъж, когото само няколко месеца делят от четирийсетте, той бе в дяволски добра форма. Правеше упражнения всеки ден, тичаше сутрин и се разхождаше вечер, но все пак слабостта му към бонбоните го издаваше. Някога можеше да яде буквално всичко и да изгори калориите чисто и просто от нерви, но с напредването на годините метаболизмът на човек се забавя и в последно време трябваше само да помирише някоя бисквита и талията му се увеличаваше с още един инч. Беше ги понамалил доста, когато започна да изглежда на четиридесет, преди още да ги е навършил, но все още си позволяваше по малко шоколадов и ванилов фондан от време на време. Като специална почерпка. По четвърт фунт 40 40 1 фунт е 453,6 грама. от всеки вид на седмица. Не повече. Ала ето, че е четвъртък следобед, а бурканът вече е празен.

И Великите пости наближаваха.

Намръщи се решително. Можеше да се справи с това. Беше го правил по-рано, можеше и сега. По-малко храна, повече гимнастика и дяволски много сила на волята. Няма да седи, да се тъпче и да се разплуе от мазнини като баща си. Калахан изпита познатия порив да се огледа да види дали баща му не го наблюдава и не е наясно с непочтителните му мисли. Той превъзмогна импулса си със сурово усилие. Баща му умря от сърдечен удар преди почти двайсет години. Не биваше да се бои от злобата и отмъстителността му, от внезапните му избухвания и размаханите юмруци. Беше свободен. Бе в безопасност. Не биваше да се бои повече.

Намръщи се още когато старата му омраза се разгоря отново, безпомощната ярост на едно беззащитно дете срещу огромен и властен родител. Мерзавец, зъл човек. Калахан се усмихна нервно на това колко лесно дори мисълта за баща му бе в състояние все още да го тревожи след всичките тези години. Съсредоточи се и положи усилие да се отърси от гнева, отказа да му се поддаде. Сега бе Божи служител, мирянин. И в него не би следвало да е останало място за омраза. Тя бе от друго време, от друг живот и ако не можеше да намери сили в себе си да забрави или да прости, поне можеше още да се моли за силата да живее своя собствен живот, освободен от духа на баща си. Усмихна се тъжно на познатата мисъл и поклати глава. Колко далеч стигаме от онова, което някога сме били, и колко далеч оставаме винаги от онова, което би трябвало да сме. Имаше го в някоя проповед някъде. Огледа се за хартия и писалка, тогава се чу звънеца на входната врата и той загуби мисълта си. Нямаше значение. Пак ще се сети, ако си струва. Изправи се на крака, внимателно постави капака на буркана и отиде да види кой е дошъл да го търси. Не очакваше никого.