Саймън Грийн - Шадоус Фол

— Ти си взимаш плюшеното мече.

— То е талисман.

— Трогателно! Щом можеш да си вземеш мечето, аз мога да си взема записите.

— Добре! Каквото ти е нужно за спокоен и, да се надяваме, дълъг живот. Но без повече глезотии!

Продължиха да стягат багажа, без да разговарят; дебнеха се като ястреби. Клайв погледна към чашите с лимонада на шкафчето.

— Пак казвам, че трябва да вземем мама с нас.

— Няма да си тръгне без татко, а нямаме време да го изкопаем. Тя ще е в безопасност. Воините няма да наранят монахиня, нали? Не, ще си имат много по-важни грижи. Като например какво да правят, когато Шадоус Фол се обедини и им зарита задниците отвсякъде. Искам да кажа, май нямат никакъв шанс да спечелят, нали? Горките копелета.

— Ами да — каза Клайв. — Така си е.

И двамата се изсмяха неприятно и затвориха куфарите.

— Готово — каза Дерек и се опита да прозвучи по-организирано. — Сега ни остава само да се обадим на всичките си работодатели и да обясним, че утре няма да сме тук. Внезапно сме се разболели от нещо гадно и изключително заразно.

— Обрив — подсказа му Клайв. — Обривите винаги напрягат хората.

— Правилно. Целите ли сме обринати?

— Предимно по слабините. Това ще свърши работа.

Дерек сякаш го засърбя цялото тяло, но го превъзмогна.

— Докато се обаждам, смъкни куфарите долу и ги натовари в колата. Като свърша, потегляме направо към парка и ще се крием там, докато се стъмни.

— Почакай малко — възпротиви се Клайв. — Какво е това чакане в парка, докато станело тъмно? Не си го споменавал досега. Не бих прекарал нощта там, дори въоръжен с две базуки и огнехвъргачка! В случай, че си забравил, в парка съществува гадната тенденция да се появяват динозаври в мига, в който се стъмни.

— Точно така! Това е идеята! На никого не би му хрумнало да ни търси там. Искам да кажа, би ли отишъл, ако не се налагаше?

— Налага ми се и въпреки това няма да го направя.

Дерек въздъхна тежко.

— Мисля, че в някое предишно прераждане мозъкът ти е бил използван да подпира някоя врата. Онова, което трябва да помним, е, че Воините идат на цели пълчища и ще бъдат тук много скоро. Всяко нещо, което би ни осигурило дори нищожно предимство, е добре дошло за нас. И съвсем не е толкова опасно. Имам предвид големината на парка и нашия ръст — каква е вероятността някой бронтозавър да се спъне в нас?

— Дяволски удобна ситуация, като се има предвид как се обръща късметът ни напоследък.

Те млъкнаха, защото г-жа Мандервил отново влезе с поднос и две чаши лимонада. Усмихнаха се и си кимнаха взаимно, момчетата взеха лимонадата, а тя излезе, тананикайки си весело за някакъв катастрофирал влак. Клайв погледна чашата в ръката си.

— Не че някой от нас си пада особено по лимонада…

— Няма значение — каза твърдо Дерек. — Ще трябва да изпразним всички тези чаши, преди да тръгнем, иначе мама ще се разстрои.

Клайв погледна към нощното шкафче.

— Ако се наложи да изпия пет чаши лимонада, аз ще се разстроя. Устата ми ще се сгърчи от киселото завинаги.

— Няма да ги пием, умнико. Ще ги излеем в тоалетната.

— О, не можем да направим това — възрази Клайв. — Човек не хвърля ей така хубава лимонада. Искам да кажа, милиони гладуват в Китай.

— И какво искаш аз да направя? Да я опаковам и да я изпратя с въздушна поща? Слизай долу с тези куфари и пали колата.

— Добре. Дай ми ключовете тогава.

Дерек го погледна.

— Мислех, че са у теб.

— Не, не са у мен.

— Ако си ги забравил в проклетия куфар, ще те вържа на фльонга. Обърни си джобовете.

Клайв се намръщи недоволно и изпразни съдържанието на джобовете си на леглото. Отне му известно време. Дерек се втренчи в нарастващата купчинка не твърде чисти предмети с онова изражение, което е запазена марка за особено тежки автомобилни произшествия. Реши също, че ако в бъдеще кихне, определено няма да поиска Клайв да му услужи с носната си кърпа. Естествено, ключовете бяха последното нещо, което измъкна. Типично за този ден. Клайв напъха всичко обратно в джобовете, с изключение на едно парче дъвка, която отлепи от носната си кърпа и залепи зад ухото си за по-късно.

— Кой ще кара? — попита ненадейно.

— Аз — отвърна Дерек. — По-голям съм.

— Имам повече опит.

— Да, да налетиш на нещо.

— Беше инцидент! Кракът ми се подхлъзна.

— Да бе. Е, затова аз ще карам. Моят не поддава.

— Знаеш ли — започна замислено Клайв, — още не сме решили наистина къде ще отидем, като си тръгнем оттук. Все така ми харесва Ню Йорк. Или пък Холивуд. На някое бляскаво и романтично място.