Саймън Грийн - Шадоус Фол

Поли Къзинс, трийсет и пет годишна, на вид с десет години по-възрастна. Болезнено слаба, почти мършава; носеше твърде тежко бреме, за да го понесе. Не бе ни най-малко онова, в което осемгодишното момиченце бе очаквало, че ще се превърне.

Забеляза някакво движение и видя с лека изненада как някакъв мъж идва по улицата към къщата. Първо си помисли, че може да се е изгубил. Никой не идваше насам, освен ако не се налагаше. Нямаше какво да се види освен двете къщи, а всеки, който знаеше за тях, предпочиташе да не поема риска да ги обезпокои. Но мъжът продължаваше напред, без да бърза, без да дава никакъв признак за страх или страхопочитание. Изглеждаше доста приятен, даже красив, смугъл, замислен. Накрая спря пред къщата отсреща и се загледа продължително в нея. Домът на семейство Харт.

Поли усети, че я обзема разочарование, че не е дошъл да види нея, после се намръщи, като осъзна, че лицето на мъжа й е смътно познато. Навъси се, когато той обърна гръб, и се опита да улови мисълта, която й се изплъзваше, но не успя, както ставаше с много от мислите й. Остави я да си отиде. Щеше да се върне, ако е важно. Мъжът внезапно закрачи напред, изкачи стъпалата и отключи входната врата. Поли примига стъписана. Никой не бе стъпвал в дома на семейство Харт от двайсет и пет години, доколкото знаеше. Любопитството я зачовърка като трепет от присъствието на нов приятел, тя се обърна и излезе от зимната стая. Тръгна надолу по коридора към стълбите, стараейки се да не бърза. Следваше да мине покрай последната стая, тази без прозорец, но вратата бе заключена и тя я подмина с високо вдигната глава. Долови нечие дишане, тежко и забавено, но не надникна в стаята. Вътре нямаше нищо. Съвсем нищо. Чуваше дишането по целия път надолу по стълбите.

На долния етаж всички прозорци показваха една и съща гледка и един и същи сезон. Приземният етаж показваше светът такъв, какъвто е, нищо повече. Поли живееше долу и бе направила една от стаите спалня. Прекарваше възможно най-малко време горе. Имаше толкова спомени там. Ала понякога чувстваше, че я зове и тогава трябваше да се качи, независимо дали иска, или не.

Отиде до прозореца и се загледа към къщата на Харт отсреща. В този момент непознатият надзърна през прозореца и тя видя лицето му отново. Бе сигурна, че го познава отнякъде. Или от някога. Дишането й се учести. Вероятно бе част от миналото й, от годините, които бяха изгубени за нея. От времето, за което бе предпочела да не си спомня вече. Мъжът се отдръпна от прозореца и изчезна навътре в къщата, но лицето му остана да танцува почти предизвикателно в мисълта й. Беше го виждала преди, когато бе много млада. Бе лицето на Джонатан Харт, който някога живееше със семейството си в отсрещната къща, когато тя бе на осем години.

Дали местата си мечтаят за хората, докато те се завърнат?

Джеймс Харт стоеше в коридора на къщата, в която бе израснал, и изобщо не можеше да я познае. Почувства се разочарован и предаден, макар да си бе повтарял да не очаква твърде много толкова бързо. Що се отнасяше до спомените му, никога преди не бе идвал в този дом, но се надяваше, че като е тук, нещо може да се размърда в паметта му. Освен ако онова, което се бе случило тук, не е било толкова ужасно, че някаква част от него бе решила да забрави. Все още не знаеше защо семейството му е напуснало така набързо. От онова, което каза Времето, пророчеството е било доста обезпокоително и е изплашило всички, но какво бе накарало родителите му да решат просто да зарежат всичко и да избягат? Заплашил ли ги е някой? Някой, който е вярвал, че семейство Харт застрашават Вратата към вечността и самия Шадоус Фол? Или пък родителите му са повярвали и са напуснали града, за да го предпазят? Той сви мислено рамене и опита първата врата вляво. Тя се отвори лесно, дори без да скръцне.

Стаята бе светла, просторна, с приятни, обикновени мебели и доста сладникави гравюри по стените. Над претрупаната камина тиктакаше бавно, отмерено часовник. Харт се намръщи. Не харесваше този звук. Бе убеден, че е така, защото зъболекарят, при когото го водеха, имаше бавно тиктакащ часовник в чакалнята и може би му напомняше някогашния страх… В стаята бе тихо и спокойно, сякаш обитателите бяха току-що излезли и всеки момент можеха да се върнат. Мисълта леко го обезпокои, той погледна през рамо, сякаш очакваше някой, някакъв дух, да го наблюдава. Нямаше никого. Излезе от стаята и затвори старателно вратата след себе си.

Мина през къщата от стая в стая и никоя част нея не му изглеждаше ни най-малко позната. Навсякъде бе чисто и подредено, сякаш прислужницата току-що бе минала оттам. При все това, според Времето, никой не бе посещавал къщата на семейство Харт, откакто семейството я бе напуснало, макар че старецът бе озадачаващо потаен относно причината за това. Нямаше дори прах… нищо, което да подскаже, че някаква промяна е настъпила за тези двайсет и пет години. Застана горе на стълбите и се запита какво да прави по-нататък. Бе минал през всички стаи, вдигна някои неща, после ги остави и все така не се появи и следа от спомен. Струваше му се, че може да е всякоя друга, чужда къща. Но той бе прекарал първите десет години от своя живот тук, трябваше да е оставил някакъв следа. Постоя дълго намръщен, потупваше ядно с юмрук хълбока си. Нямаше къде другаде да погледне… Изведнъж го осени вдъхновение, погледна нагоре и точно над главата си видя вратичката към таванската стая.