Саймън Грийн - Шадоус Фол

Поли стоеше в пролетната стая и гледаше първите признаци на напъпили листенца по дъба навън. Въздухът бе свеж и прохладен, пълен с обещания за предстоящата година. Осемгодишната Поли трябваше да се изправи на пръсти, за да надникне през прозореца. Бе доста приятно дете с откровено хубаво личице и дълга руса коса, грижливо сресана назад и сплетена на две дълги плитки. Бе облечена в най-красивата си рокля, която също така й беше любима. Бе едва на осем и нещо ужасно бе нахлуло в живота й. Тя погледна през прозореца, но никой не се задаваше по пътя откъм града, независимо колко дълго гледаше и чакаше.

Бе сама в къщата. (Само дето това не бе истина, не и в действителност.) Гледката от пролетната стая бе най-обещаваща, но също така след известно време ставаше най-досадна, а прагът на търпимост към досадата при осемгодишните е много нисък. Не за пръв път й хрумна, че може да отвори прозореца и да излезе навън сред пролетния пейзаж пред нея. Ала никога не го правеше. Имаше нещо в къщата, което я задържаше тук. Поли Къзинс, осемгодишна, въздъхна и ритна стената с краче, обуто в елегантна, но практична обувка, после обърна гръб на пролетта и излезе от стаята.

Докато излизаше, внезапно и със зашеметяваща бързина израсна до ръста на възрастен човек. Протегна ръка да се подпре на стената в коридора, намираше успокоение и увереност в този вечен и неизменен път. Промяната бързо приключи и тя пое дълбоко въздух, замаяна от нахлулата в новата й плът нова кръв. Отново бе на осемнайсет години, върнала се бе от роднини, за да живее с майка си в старата им къща. В къщата имаше още нещо, но тогава не знаеше какво. Бе висока пет фута и десет инча, с горда осанка, с дълга руса коса, пусната свободно край пълничко приятно лице. Не бе красавица и нямаше да се промени, но би изглеждала хубава, ако не бяха очите й. Бяха светли, размито-сини, много студени и винаги бдителни. Очите на човек, който мисли много и казва малко. Тя мина по коридора, отвори друга врата и влезе в лятната стая.

Ярко слънце блестеше на толкова синьо небе, че бе болезнено да гледаш към него. Слънчевата светлина се изливаше над ливадата долу като гъст, течен мед, а в сияйното небе се рееха птици, сякаш плаващи петънца. Поли погледна навън към света на лятото — единствено за него бе мечтала винаги, но къщата (или нещо в нея) не я пускаха навън. Извърна се от прозореца. Не можеше да понесе да гледа дълго лятото. Връщаше спомените от последния път, когато бе щастлива. Когато се бе върнала в този дом, без да знае какво я чака. Обърна гръб на лятото и излезе от стаята.

Навън в коридора раменете й поувиснаха леко, тъй като в миг изминаха четири години и тя пак бе на двайсет и две. Очите й бяха смутени и объркани, а косата й бе съвсем късо подстригана. Това направиха в болницата, в онова официално свежо и жизнерадостно учреждение, където я отведоха след нервния срив. Не й пукаше. Не я бе грижа за нищо друго тогава, освен да се измъкне от къщата. Бе живяла сама там, след като майка й умря и й бе дошло твърде много. Когато й казаха, че са я излекували, тя все пак се върна там, защото нямаше къде другаде да отиде. Принадлежеше на това място. Изправи рамене и влезе в отсрещната стая. Погледна през прозореца към есента. Поизсъхнали листа в златисто и бронзово все още висяха по клоните на дъба, но повечето ги нямаше, а клоните бяха оголени като кости. Харесваше най-много есента. Бе време за отдих. Изискваше по-малко от нея. Така изглеждаше, когато имаше нужда светът да не я безпокои с присъствието си. В същото време преходният характер на есента й бе вдъхнал увереност, че светът може да се промени, без да се налага да е силна. Тя се взря навън, а после неохотно отмести поглед. Никога не оставаше дълго от страх, че гледката може да загуби очарование и да я направи неспокойна. Излезе от стаята в коридора и още тринайсет години увиснаха на плещите й. Отново бе на действителната си възраст, оставаше й само още един прозорец.

Върна се по коридора и влезе в следващата стая, празна като всички останали, и погледна през прозореца към зимата. Беше студено и мразовито, небето бе свъсено и надвиснало застрашително. Слана покриваше ливадата и блестеше по алеята. Тази сцена й се нравеше най-малко, защото това бе настоящето и светът продължаваше да съществува без нея, без да го е грижа за нейните нужди. Зимата ставаше пролет, после идваше лято, а то преминаваше в есен, отново и отново, един свят без край. Можеше да слезе долу и да излезе от къщата навън в зимата по което и време да реши. Само че всъщност не можеше да го направи. Къщата и това, което се намираше в нея, не я пускаха. Пазаруваше по телефона, плащаше по пощата и никога не излизаше навън.