Саймън Грийн - Шадоус Фол

Той се изкатери по перилата на ложата, а Морисън го гледаше безучастно.

— Ти се шегуваш. Слизай оттам, по дяволите! Става дума за кръвожадния тиранозавър Рекс. С нашите размери сме само лека закуска за него. Има мозък, колкото юмрука ти, в глава, голяма колкото колата ти, и сърце, защитено от акри мускули и кожа. Можеш да го застреляш в главата с Магнум 45 и той дори няма да забележи. Слизай оттам, Лестър, моля те. Не искам да загубя и теб.

— Не се тревожи — отвърна Голд. — Може да е голям, но аз съм находчив.

Той прескочи парапета на стадиона, втурна се устремно по опразнените места между него и кралската ложа. Един мъж на седемдесет, с побеляла коса и тяло на доста по-млад, с огромна смелост — и най-големия револвер, който Морисън някога бе виждал. Щеше да се сражава със смъртта заради двама души, които дори не познаваше, само защото така бе правилно. Защото той бе герой.

— Кой знае… — промърмори тихичко Морисън. — Може и да се справи в крайна сметка.

Голд тичаше по редиците, крещеше с все сила и се опитваше да привлече вниманието на звяра. Той не му обърна никакво внимание, проточил дългата си глава към кралската ложа и обитателите й. Оберон и Титания замахнаха с мечове към устата му, но макар че остриетата се забиха достатъчно дълбоко, за да разсекат и кост, животното пред тях сякаш не обърна внимание на болката. Гневът му, а може би и нещо друго, го подтикваше напред. Голд се олюля, спирайки рязко до кралската ложа. Трябваше да си отдъхне малко, да си поеме дъх. Не беше млад като някога. Изправи се, със силата на волята превъзмогна обхваналата го слабост и насочи оръжието си към главата на тиранозавъра. Той вече бе толкова близо, че елфите не смогваха да размахват мечовете си и Голд чуваше как се задъхват, чуваше и глухия звук на стомана, която се забива през роговите плочки в плът. Звярът смърдеше на разлагащо се месо и други гадости. Голд пропъди тези мисли, прицели се внимателно и стреля два пъти в главата на тиранозавъра.

Покритата с рогови плочи плът експлодира, когато куршумите голям калибър уцелиха черепа и рикошираха. Звярът изрева оглушително, едновременно от ярост и болка и извърна огромната си глава, за да види новия си враг. Дъхът му бе невъобразимо зловонен. Голд спря да диша, наведе се през парапета на ложата и внимателно простреля тиранозавъра в стъпалото. Единият му пръст бе отнесен. Кръв шурна по пясъка. Животното се поколеба за миг, сякаш не можеше да повярва какво се бе случило, и после разтвори огромна паст и изля своята ярост в мощен рев. Голд вече бе прибрал оръжието и държеше гранатата в ръка. Едно от нещата, които бе мушнал в джоба си, преди да тръгнат, просто за всеки случай. Дръпна предпазителя, метна гранатата в зейналата пред него паст и залегна зад кралската ложа, крещейки на Оберон и Титания да се прикрият. Огромните челюсти изтракаха и погълнаха инстинктивно гранатата, а главата се отметна назад. Голд стисна револвера отново, за всеки случай. В този момент главата на звяра експлодира сред фонтан от кръв, кости и мозък. На тиранозавъра му бе необходимо доста време да осъзнае колко точно зле е ранен, после грамадното тяло залитна на една страна и се сгромоляса върху кървавия пясък. Краката инстинктивно ритаха, тялото все още потръпваше, но той вече бе мъртъв в смисъла, който бе от значение. Голд се изправи бавно и погледна надолу към тялото. Осемдесет фута от главата до опашката. Трябва да беше най-големият звяр, който някога бе убивал. Може би трябва да го препарира, да го качи… само че къде да го показва? Долови някакво движение до себе си, огледа се бързо и успя да види как Оберон и Титания прибират мечовете си в ножниците и прекланят почтително глава пред него. От двете страни на Арената тълпата бе обезумяла и крещеше възторжено.

„Елфите наистина обичат героите…“

Голд се усмихна скромно.

— С радост на вашите услуги, ваши величества. Някога като млад правех това през цялото време. Естествено, тогава не бях реален.

В покрайнините на Шадоус Фол имаше две къщи на скромно разстояние една от друга. Едната — пуста, а другата — обитавана, но и в двете витаеше духът на миналото, което не можеше да бъде забравено или пренебрегнато. Домът вдясно бе мъничко, скромно място, малко позанемарено и порутено може би, но всичко би могло да се оправи с малко грижа и усилие. Не бе далеч от града, но никой не го посещаваше, ако не се налагаше. Три жени и младо момиче поред надникнаха от прозорците на първия етаж, но там живееше само една жена. Казваше се Поли Къзинс и нещо ужасно й се бе случило като дете. Не можеше да си спомни какво, но къщата не бе забравила. Поли живееше на приземния етаж, но понякога отиваше на първия и се разхождаше от стая в стая, поглеждаше през прозорците, понякога в дирене на спомен, друг път — да избяга от такъв. В стаята без прозорец нещо дишаше бавно и равномерно.