Саймън Грийн - Шадоус Фол

— Майтап… — повтори Голд. — Извини ме, но ще се посмея после.

Без да бързат, Оберон и Титания се изправиха на крака, а Съветът притихна. Двамата владетели се обърнаха с лице един срещу друг и в този миг нещо премина помежду им — нещо нечовешко и съвършено чуждо. Голд усети как космите по врата му настръхват, докато кралят и кралицата се взираха мълчаливо очи в очи. Сега се долавяше нещо във въздуха, нарастващо напрежение, сякаш предстоеше нещо могъщо и неизбежно, като при буря в момента преди да удари гръм. Напрежението нарасна непоносимо и после в миг изчезна и светът се промени. Земята под краката на Голд поддаде, разлюля се, после се укроти, преди той да успее да разпери ръце и да запази равновесие. Ярката светлина на многото свещи в залата изчезна, блесна сияйна, по-сурова светлина. Голд се огледа глуповато и усети полъх на вятър по лицето си. Залата я нямаше, а той и Морисън стояха насред пищно украсена частна ложа, разположена високо над местата за зрителите, и гледаща към огромна арена, ширнала се под открито небе.

Беше грамадна, овална, покрита само с пясък, нямаше никакви обозначения, никаква маркировка, а елфите бяха насядали с хиляди по редовете наоколо. Имаше нещо просто и брутално в голия пясък. Това не бе място за спорт, за провеждане на надбягвания или състезания на атлети. Бе място, където идваш да се сражаваш или да умреш, а грубо минатия с гребло пясък щеше да попие кръвта на победителя или победения с еднакво безразличие. Голд отмести поглед от арената нагоре. Небето бе аленочервено, сякаш самият въздух бе обхванат от пламъци. Нямаше слънце, нямаше луна и звезди само кървавата светлина на небето. Внезапно усети, че главата му се върти, сякаш гледа от ръба на някоя височина и може да падне и да потъне в небето всеки момент. Вкопчи се с две ръце в парапета на ложата. И усещането бавно премина. Погледна предпазливо зад себе си и видя, че има два стола с простичък, но удобен дизайн. Отстъпи назад, стовари се в по-близкия и изпусна въздуха си в продължителна бавна въздишка. Погледна към Морисън, който все още стоеше на ръба на платформата и гледаше към арената със смесица от безпокойство и очакване.

— Шон, къде, по дяволите, се намираме? Как се озовахме тук?

— Това е Арената. Тук сме, защото кралят и кралицата пожелаха така. Разпорежданията им са безпрекословни. Дори времето и пространството се подчиняват на кралската им воля.

Голд реши да не се замисля над това засега. Бе шокиран и разтърсен достатъчно за един ден, усещаше, че се нуждае от почивка, физическа и умствена. Морисън се отдръпна неохотно от Арената и се отпусна тежко на другия стол. Голяма част от неговата нахаканост и самонадеяност бе пострадала и му личеше. Каквото и да бе очаквал от своята аудиенция пред Съвета на елфите, очевидно не бе това. Той стисна здраво ръце, за да спре треперенето им, кокалчетата му побеляха, но бяха нужни само миг-два, за да се съвземе и отново да отправи поглед към пясъка долу.

„Бил е тук и преди — помисли си Голд. — Знае какво предстои. И е уплашен.“

Внезапното прозрение го изненада. Не бе изплашен. Напрегнат — да, и любопитен също така, но не се плашеше лесно — бе виждал достатъчно странни неща и жестокости в своето време, докато носеше костюма на Отмъстителя; не бе останало кой знае какво да го разтърси. При цялото му уважение към младия бард, Голд не смяташе, че елфите биха измислили нещо подобаващо, което да се сравнява с възмутителните изпълнения от неговото време. Морисън се облегна назад и положи извънредно усилие да изглежда спокоен и сдържан. Голд му даде миг да си поеме пак въздух и се наведе към него.

— Бил си и по-рано на Игрите, нали? — попита тихичко, а бардът кимна нервно в отговор.

— Два пъти. Предполага се, че е огромна чест. Само дето знаят как реагират хората, затова понякога използват Игрите, за да… те изпитат. Да различат агнето от вълка.

— Какво им се случва на агнетата?

— Повече не ги канят. Нито на Игрите, нито пред Съвета. Елфите изпитват единствено презрение към слабите. Затова са и толкова обезпокоени от пророчествата. Никога преди не са се изправяли пред заплахата да бъдат унищожени. Изплашени са. Те са народ, за който страхът е най-низвергната слабост.

Голд бавно кимна. Доста неща почваха да придобиват смисъл.

— Къде точно е това място?

— Бог знае. Земята под хълма има хлабава връзка с реалния свят. Границите са неясни, а пределът — несигурен. Съвсем крехка реалност, а на елфите им харесва точно това.