Саймън Грийн - Шадоус Фол

— Не бива да си отивате — каза Морисън, а в гласа му нямаше гняв, само настойчивост. — Нуждаем се от вас, от вашето достолепие и тайнства, странности и величие. Светът ще бъде сиво място без вашите епични битки и заплетени интриги, бушуващата ви ярост и безсмъртната ви любов. Вие сте продължение на историята на човечеството и животът бушува във вас. Не си отивайте. Ще бъдем по-нищожни, ако ви няма да ни вдъхновявате, след вас ще остане празнота, която никога може да не успеем да запълним. Вие сте радостта и славата на света. Вие ни правите завършени.

Нийм се усмихна.

— Думите ти ни трогват, както винаги, но се боя, че те вече нямат същата сила сред нас. Остани с нас, Шон, и говори още. Може заедно отново да видим по-ясно пътя. Разбираш, че не мога да ти обещая нищо.

— Нищо — повтори Ойзин и сякаш част от двора прошепна същото с него.

Морисън се поклони.

— На вашите услуги.

— Чухме думите ти — каза крал Оберон и гласът му проехтя и палата. — Ще ги обсъдим.

— Междувременно бъдете наши гости — каза кралица Титания. — Пожелайте каквото и да е и нищо не ще ви бъде отказано.

Нийм и Ойзин се обърнаха да обсъдят тихо с краля и кралицата, а членовете на Съвета се съвещаваха помежду си. Пък намигна веднъж на Морисън, завъртя се рязко на копитата си и мигом изчезна. Шон въздъхна дълбоко и се облегна тежко на Голд, останал без сили. Изведнъж изглеждаше по-стар и по-дребен, сякаш бе излял част от себе си в молбите си. Голд деликатно го хвана под лакътя. Имаше подчертано усещане, че би било лоша идея да показва каквато и да е слабост в този момент. Огледа се за някакво вдъхновение и погледът му се спря на малка маса, удобно поставена наблизо с бутилка вино и две златни чаши. Посегна към виното любопитен да прочете какао пише на етикета, но внезапно се възпря, когато пръстите на Морисън се впиха болезнено в ръката му.

— Не го докосвай! — прошепна свирепо той. — Не можеш да ядеш и пиеш нищо тук. Ако го допуснеш в тялото си, ще се обвържеш със света, който го е създал. Това не е нашият свят, правилата са различни тук. Времето тече различно. Като посетители може да идваме и си отиваме без последствия. Ще се завърнем в Шадоус Фол в момента, в който сме го напуснали, но ако ядеш или пиеш тук, ще те отведе в друго време. Може да си тръгнеш след няколко часа и ще разбереш, че в света, който си напуснал, са минали години. Затова моля те, Лестър, помни какво ти казвам. Това не е място, където можеш да си позволиш да допускаш грешки.

— Разбира се, Шон, разбирам. Сега моля те, ще ми пуснеш ли ръката, преди да са ми окапали пръстите?

Морисън разхлаби хватката си и Голд кимна сковано. Изобщо не обичаше да му четат лекции, но бе ясно, че бардът знае основните правила тук, за разлика от него — затова замълча. Кимна към Съвета край тях.

— Какво предполагаш, че обсъждат сега?

— Проклет да съм, ако знам. Те не мислят като нас. Беше време, когато можех да направя интелигентно предположение, но нещата тук се промениха толкова много… Знаех си, че нещо става, когато Оберон и Титания не пожелаха да разговарят директно с мен, но нямах представа, че нещата ще излязат толкова извън контрол.

— Нека се уверя, че разбрах правилно — каза Голд. — Нещо наистина гадно е на свобода в Шадоус Фол. Не само че елфите не могат да ни помогнат, но някои от тях всъщност сериозно обмислят да унищожат целия град в случай, че то ги докопа. Да съм пропуснал нещо?

— Всъщност не. Някога бих казал, че това е невъзможно. Самата идея елф да наруши своята клетва би била немислима. Което идва да покаже колко са уплашени. Никога преди не съм ги виждал такива.

— Казаха нещо за оракули. Колко точни са тези техни гадатели?

— Много. Говорят малко двусмислено, но имат дяволски дълъг списък от записи. Щом техните пророци казват, че самото съществуване на света на елфите е в опасност, можем да се обзаложим, че е така.

— Но какво би застрашило един народ, който е безсмъртен?

— Уайлд Чайлд, вероятно. Каквото и да е то.

— Това е друго нещо — отбеляза Голд. — У мен определено остана убеждението, че са знаели за този убиец от доста време. Защо не са казали нищо досега?

— Защото не са могли нищо да сторят. Били са засрамени. Това поне отчасти е причината да не желаят да разговарят с мен в началото. От друга страна се опитваха да скрият най-лошото от мен, но най-вече не искаха да признаят, че се отказват от клетвата си да защитават града. Наистина вярват, че сме обречени. Не искаха да знам това по същата причина, поради която не казваш на болния в болницата, че ще умре — защото ще бъде жестоко да му се отнеме всяка надежда.