Саймън Грийн - Шадоус Фол

— Случило се е нещо — каза решително Морисън. — Нещо е станало тук, в този дворец, в тази земя, откакто за последен път бях тук. Ала аз не съм се променил. Все така оставам ваш приятел, ваш бард, ваш глас в света на хората. Не съм забравил даровете, които ми поднесохте, или естеството и отговорностите на моя пост. Задължение на барда е да каже онова, което следва да бъде изречено, независимо дали е добре дошъл. Дойдох от града, за да поговоря с вас по въпрос от жизненоважно значение и съм решен да бъда изслушан. Земята под хълма е обвързана с Шадоус Фол с клетви, стари като самия Времето. Следва ли сега да подразбирам, че думата на елфите не струва вече нищо, а всички споразумения са невалидни? Нима елфите са се отрекли от честта?

Последва ново кратко раздвижване сред присъстващите и Голд усети как неусетно настъпи промяна — вече долавяше гняв, а не заплаха. Морисън не обръщаше внимание на никого, бе се вторачил непоколебимо в Пък. Не бе повишил нито веднъж спокойния си, разумен тон, все така небрежно бе скръстил ръце на гърдите си. Несъвършеният елф се наведе напред, копитата му потракваха тихичко по излъскания под. Той изгледа Морисън свирепо — не бе останала и следа от усмивка и пакостливост, но бардът не трепна.

— Внимавай какво говориш, жалък човече — каза Пък. — Думите имат сила. Те обвързват говорещия с този, който слуша. Щом не зачиташ властта и знамението, напусни веднага. Няма да отправям повторна покана.

— Дойдох, за да говоря — възпротиви се Морисън. — И възнамерявам да бъда изслушан. Постъпете както трябва, господарю Пък, но няма да се помръдна и крачка. Има думи, които трябва да бъдат изречени, и въпроси, които е належащо да бъдат обсъдени, каквито и да са последствията. Следващата стъпка е ваша, господарю Пък. Няма аз да съм този, който пръв ще наруши доверието помежду ни.

— Толкова храбър — каза Пък. — Толкова арогантен. Толкова типично по човешки. Кажи си каквото имаш да казваш, барде. То няма да промени нищо. Думите ти са без значение тук. Ние не ги чуваме.

— Имам правото да бъда изслушан — настоя предпазливо Морисън. — Вие ме направихте свой бард за добро или лошо и онова, което е между нас, не може да се промени. Почтително настоявам да бъда изслушан от двама изтъкнати членове на този Съвет и те да отсъдят дали думите ми са от значение и дали да бъдат чути.

— Правилно ли чух? Настояваш?

Пък се изправи в цял ръст, отмествайки гърбицата и рамото си силно назад.

— Нима някакъв човек се осмелява да използва такива думи в нашия двор, на наша земя?

— Да. Техни величества Оберон и Титания ми дадоха това право в отдавна отминали дни. Нима отричаш дадената от тях дума?

— Не и аз — отвърна Пък. — Никога — макар че може и да настъпи момент, когато ще ти се прииска да съм го сторил.

Изкикоти се внезапно — странен, обезпокоителен звук сред тишината в залата. Завъртя се на копитата си отново и се приведе грациозно напред.

— Харесва ми твоя хъс, Шон. Винаги ми е харесвал. Напомняш ми за някого, когото уважавам. Мен самия може би. И така, след като на теб не може да ти се нарежда, не може да ти бъде отправено предупреждение, ще продължим по процедура. Лорд Ойзин, лейди Нийм, пристъпете напред.

Двама елфи си проправиха път сред множеството и застанаха пред Голд и Морисън, с гръб към Оберон и Титания. Те се поклониха на Морисън и той им отвърна с дълбок поклон. Голд стори същото само за да покаже, че е наясно с нещата.

Пък се облегна небрежно на трона на Оберон.

— Лорд Ойзин Макфин — в миналото човек, понастоящем елф, от дълги години в този двор. Лейди Нийм, от Златокосите, дъщеря на Мананон Маклир. Те ще те изслушат. Приемаш ли?

Голд ги огледа, докато на Морисън му отне доста време да потвърди. Ойзин (в миналото човек?) бе шест фута висок, което го караше да изглежда почти джудже до останалите в двора. Имаше същите сурови очи и издължени уши, същата гъвкава мускулатура и естествена грация, но все още имаше нещо от човешкия род в него. Бе съвършен, но не от същата йерархия. Нийм бе осем фута висока и изглеждаше дори по-висока до Ойзин и двамата човеци. Имаше хубаво лице с остри черти и дълга златиста коса, която се разпиляваше буйно до кръста й, но бе прибрана назад с обикновена панделка за коса и откриваше лицето й. Голд се усети, че неволно се пита колко ли време горкото момиче губи всеки ден да я измие и разреши.

Положи усилие да се концентрира върху разглеждания въпрос. Нито Ойзин, нито Нийм изглеждаха особено дружелюбни или пък особено враждебни. Имаше нещо обаче в този двор… атмосферата, която долавяше в претъпканата зала, отново се бе променила. Гневът и заплахата ги нямаше, сменило ги бе нещо, което имаше привкус на примирение. Сякаш по настояване на Морисън те бяха поели по път, по който никой от тях не желаеше да върви. Голд потръпна мислено. Твърде вероятно бе той да долавя в мълчанието на Съвета неща, които всъщност не бяха там. В края на краищата, не бяха човешки същества и затова от тях не се очакваше да мислят или усещат като хората… Погледна към Морисън, който най-после бе спрял да говори. Младият бард изглеждаше спокоен, обзет от облекчение. Всъщност той си беше такъв винаги. Голд се гордееше с това, че запазва спокойствие в напрегната ситуация и остава хладнокръвен при криза, но това бе преди трийсет и няколко години, а тогава не бе срещал елфите. Морисън се поклони на Пък, наполовина скрит зад Ойзин и Нийм.