Саймън Грийн - Шадоус Фол

Отне им почти час да прекосят огромния двор, завивайки насам или натам, накъдето диктуваше джунглата, но накрая стигнаха висока, тясна порта в стената насреща, минаха през нея и оставиха пищната зеленина зад себе си. Вратата водеше към широк коридор с висок таван, осветен от невидим източник, с високи стени и голи, неизлъскани плочи. Голд набързо се увери, че както бе очаквал, никъде нямаше и следа от сянка. Морисън тръгна уверено по коридора, гледаше право напред, сякаш е бил толкова често тук, че не изпитваше нужда да зяпа като турист. Лестър избърза да го настигне, но с всяка изминала минута го изненадваха нови чудеса. На моменти от стените се показваха елфи, сякаш някак се пръкваха от камъка или са били поставени в него, потънали в твърдите стени като в топлата прегръдка на вана от шипки. Солидният камък ги бе сграбчил и стиснал силно завинаги. Те продължаваха да живеят, дишаха едва, понякога втренчените им очи проследяваха Голд и Морисън, като минаваха покрай тях. Зърнаха някакъв елф да крачи към тях по коридора, бавно и величествено, а високият му ръст му придаваше вид на човек, качен на кокили. Морисън се поклони ниско, но елфът не показа, че го е забелязал.

— Какво е това място? — попита накрая Голд шепнешком, не от страх, че ще го чуят, а изпълнен с благоговение.

Огромният коридор го накара да се почувства като дете, което е нахлуло без разрешение в света на възрастните за пръв път.

— Това е Кеър Ду, последната крепост на елфите, домът на чудовищата и всякакви видове елфи, които все още съществуват. Това е земята под хълма, пътят, който не може да бъде изминат повторно. Последното владение на сияйните същества. Не ме питай откога е, не мисля, че и те помнят вече. Съществува по-отдавна от Шадоус Фол. По-отдавна от самото човечество дори. Елфите са някогашен сън на природата, който не е продължил дълго. Били твърде великолепни за обикновения свят и той ги забравил.

Продължиха да вървят. Навсякъде стърчаха масивни статуи на елфи, хора и удивителни създания, някои смущаваха с формите и детайлите си, сякаш взети от някой сън, който предпочитаме да не помним, като се събудим. Чудни машини стояха изоставени в някой ъгъл — огромни и сложни, без никаква надежда човек да ги проумее. Огромни доспехи се движеха бавно, извършваха прости движения и ги повтаряха до безкрай.

Голд и Морисън завиха зад един ъгъл и се натъкнаха на група елфи край огромна яма на пода. Не издаваха звук, гледаха това, което бе в ямата и не мигаха. Морисън спря и даде знак на Голд да погледне. Елфите не му обърнаха внимание, когато той предпазливо се промъкна между тях, застана на ръба на ямата и надзърна. На дъното й двама елфи се биеха, мушкаха и кълцаха един друг с ножове и в двете си ръце. Телата им се издуваха и спихваха като балони, те подскачаха и се извиваха според атаките на нападателя. Не правеха никакъв опит да се предпазят, получаваха ужасни рани и нанасяха още по-жестоки. Златиста кръв изтичаше за кратко от раните, които заздравяваха за секунди.

Двамата елфи се сражаваха мълчаливо, единствените звуци в ямата бяха експлозивното им дишане и непрестанният приглушен досег на стоманено острие, което разрязва плът. Наблюдаващите елфи също оставаха безмълвни, но Голд долавяше напрежението, докато съсредоточено проследяваха всяка атака и контраатака. Всички се усмихваха, но по лицата им не се четеше забавление. Голд понечи да отстъпи от ръба на ямата, отврати се от почти осезаемата жажда за кръв, която пулсираше във въздуха наоколо. Усещането бе поразително, концентрирано и поддържано на едно непосилно за човека ниво. Той си проправи път сред тълпата, разтреперан леко като човек, който току-що е станал свидетел на тежка улична катастрофа. Един от елфите в края на тълпата се обърна към друг и му подаде ръка. Вторият измъкна нож отнякъде, сграбчи ръката и отряза един пръст. Голд отстъпи назад и не можеше да откъсне очи от осакатената ръка. Морисън го сграбчи и го издърпа.

— За какво, по дяволите, беше всичко това? — попита Голд разтреперан, следвайки Морисън по коридора.

— Това беше дуел — обясни спокойно Морисън. — Всъщност не е толкова впечатляващо, колкото изглежда. Елфите не могат да умрат, освен в случай на извънредно могъща магия или унищожение. Раните им зарастват за секунди. Болката е достатъчно реална, но на никой елф изобщо не му пука. Честта е всичко. Виждал съм такива битки да продължават часове, дълго след като и двамата участници са изтощени до смърт.