Саймън Грийн - Шадоус Фол

— Милорд, милейди, благородни Оберон, милостива Титания, приветствам ви от името на Шадоус Фол.

Морисън замълча, сякаш в очакване на отговор, но тишината се проточи. Той се усмихна чаровно и продължи, буквално сипеше чар и дружелюбие.

— Извинете ме за безпокойството, за нахлуването неканен, но възникнаха изключително неотложни въпроси, които ме накараха да се натрапя и да прибегна до вашето приятелство и мнение. Ако разрешите, бих искал да представя своя приятел, Лестър Голд, герой.

Нямаше нужда Голд да бъде подканян да се поклони отново и той го направи — колкото можа по-изящно. Не беше от онези неща, с които бе свикнал, и подозираше, че е едно от онези, които е нужно доста да практикуваш, за да го изпълниш наистина успешно. Изправи се и установи, че нито кралят, нито кралицата бяха помръднали и ни най-малко не го бяха забелязали. Морисън стоеше до него, усмихваше се спокойно, очевидно очакваше отговор. Ала тишината все така се точеше и се натрупваше някаква тежест и мощ, които бяха едновременно обезпокоителни и опасни. Безкрайното взиране в претъпканата зала изглеждаше все по-заплашително и Голд трябваше да се бори с желанието си да държи ръката си по-близо до оръжието в кобура под мишницата. За пръв път в своята продължителна кариера той разбра, че се е изправил пред нещо, което не би могло да бъде спряно с гол кураж и точен куршум. Морисън се усмихна спокойно на Оберон и Титания, но Голд усети усилието, което му костваше това. Бардът се бе подготвил за открит отказ, но продължаващата тишина, която отричаше самото му съществуване, му идваше в повече.

— Милорд, милейди, нищо ли няма да ми кажете? Бил съм ваш бард в минали дни, изпял съм вашата история, свирил съм за ваша прослава пред публика от хора и от елфи. На свой ред вие ме удостоихте с вашето приятелство и ме изслушвахте, а сега се нуждая и от двете повече от всякога. Ако съм дръзнал да злоупотребя с вашето търпение, то е защото неотложни нужди ме подтикват към това. Появи се нещо, което заплашва в еднаква степен и хората, и елфите. Боя се, че градът няма никаква надежда да успее да се справи сам. Ваши височества, няма ли да ми кажете нещо?

Внезапно между двата трона се появи дребна, набита фигура, ухилена неприятно. Голд се взря в нея. Бе единственият елф, който не бе съвършен. Бе висок почти колкото двете човешки същества в залата, но троновете и елфите в тях го караха да изглежда по-дребен. Тялото му бе приятно и гъвкаво като на танцьор, но гърбицата отзад бе придърпала едното му рамо надолу и напред, а китката на тази ръка бе сгърчена като нокти на животно. Косата му бе прошарена, кожата — бледожълта като изсъхнал кокал, но в зелените му очи се таеше злонамереност и безочливост. На слепоочията му имаше два изпъкнали израстъка, които може и да са били рога. Носеше кожа на някакво животно, чиято козина се комбинираше неестествено с неговото собствено космато тяло, а краката му завършваха с двойно разцепени копита. Той внезапно се изсмя и Морисън потръпна от явното презрение в тихия глас.

— Пак ли се върна, малък бард, мъж, жалък човече? Да ни тревожиш с остроумие и грижи, мимолетни последствия и преходни стойности? Да ни говориш за неотложност и възникнали проблеми, сякаш френетичното тиктакане, отмерващо земния ти път, представлява някакъв интерес за нас? Забравяш мястото си, малък човече. Идваш когато те повикат, за наше удоволствие и за наше удобство. В никакъв случай не се натрапваш на Съвета ни и в нашата работа, когато ти хрумне.

— Милорд Пък — каза спокойно Морисън, — удоволствие е за мен, както винаги. Суровостта във вашите думи ме наранява изключително. Не съм ли аз бардът на този двор, на този Съвет? Не съм ли пял за вас именно в тази зала само преди шест дни? Вие ме почетохте тогава със своята възхвала, почерпихте ме питие и ме помолихте да ви наричам свой брат.

— Никога не съм харесвал брат си — каза Пък и се завъртя небрежно на копитата си с изненадваща грация. — Макар че харесвам хората достатъчно. Те са такава лесна плячка. Тичат с такова трогателно отчаяние и квичат така приятно, когато ги повалиш на земята. Дребните неща ги задоволяват и угодничат безкрайно за една усмивка или добра дума от някой, който е по-горе от тях. Душат дирници като разгонено куче, целуват перфектните ни задници и смятат, че това ни прави приятели. Идваш в лош момент, човече. Прибирай каквото е останало от добрата ни воля и се омитай, докато още можеш.

Сред редиците от насядали елфи се забеляза раздвижване и Голд можа да долови напрежението във въздуха. Тежестта на толкова много вторачени, немигащи очи бе почти непоносима. Морисън изглежда не изпитваше никакво напрежение, но за Лестър нещата стояха другояче. Частица от него желаеше да се обърне и да побегне и да тича, докато се озове в безопасност в един свят, който разбира. Мисълта някак си му вдъхна сили. Нямаше да бяга. Той бе герой, а героите не бягат — макар че понякога се оттегляха по тактически причини. Огледа се небрежно зад себе си, проверявайки колко далеч е от вратата и колко елфи бяха застанали на пътя му. Сети се отново за оръжието под сакото си, но продължи да държи ръката си настрана. Имаше стотици елфи, а той разполагаше само с шепа куршуми. Освен това имаше тревожното чувство, че тези величави същества не биха се обезпокоили от просто нещо като револвер. Реши да се концентрира върху това да остане напълно неподвижен и да положи усилие да изглежда спокоен и безгрижен.