Саймън Грийн - Шадоус Фол

— Ами онова с ръката?

— Той загуби бас. Елфите обичат да се обзалагат, но златото и среброто не означават нищо тук. Залогът е болка, служене или унижение. Пръстът бе дребна работа. Пак ще израсне.

— Това е лудост. Отвратително.

— Не. Така преценяват хората, а елфите не са хора. Това, че си безсмъртен, променя гледната точка. Болката и раната са преходни понятия. Но изгубването на достойнство и чест може да е за векове. Затова ние никога не можем да разберем елфите. Тях ги е грижа за вечността. Разсъждават от гледна точка на векове и краткотрайният миг на настоящето няма за тях значимостта, която има за нас.

Голд се опита да си представи живот, планиран от гледна точка на векове, освободен от ужаса от смъртта, но трябваше да се откаже, защото главата му се замая.

— Колко дълго живеят елфите по принцип? — попита накрая.

— Колкото си искат. Единственото, което може да ги убие, е могъща магия и магически оръжия — и двете са изключителна рядкост.

— Почакай малко. Ами децата? Ако са безсмъртни…

— Няма деца. Новите елфи се раждат напълно пораснали, създадени чрез магия, за да заместят елф, който е умрял. Е, да, знам, че това поражда множество въпроси, но не знам отговорите. Някои неща те не желаят изобщо да обсъждат и това определено включва произхода на техния вид. Имам чувството, че ако някога открием това, съвсем няма да ни хареса.

Те изминаха останалата част от пътя в мълчание, всеки зает със собствените си мисли и накрая стигнаха до двореца и Съвета на елфите. Двете крила на огромна врата се отвориха от само себе си, когато приближиха, и пред тях се разкри огромна стая, претъпкана от единия до другия край с елфи от най-висок ранг. Високи, стройни и внушителни, те бяха облечени в пищни одежди в ярки и предизвикателни цветове и всеки бе препасал сабя. Лицата и фигурите на всички бяха съвършени, без ни най-малък недостатък или дефект. Бяха красиви, грациозни, сияйни и могъщи. Самото им присъствие създаваше усещането за огъня на отворена пещ. Стояха съвсем неподвижно, непосилно за никой човек, като насекомо, готвещо се за атака, или хищник, който дебне своята жертва, за да прецени накъде ще побегне. Някои имаха маски от тънко изкован метал, които покриваха половината от лицето им, други бяха облечени в животински кожи с главата на звяра, полегнала небрежно върху рамото на облечения. Странни ухания се носеха във въздуха — наситени, омайващи и натрапчиви, сякаш някой бе окосил цяло поле от цветя и бе уловил уханието им в буркан. Но преди всичко правеше впечатление тишината — съвършена, ненарушавана от никакъв шепот или движение. Голд и Морисън погледнаха събраните елфи, а те им отвърнаха в миг, който изглежда щеше да продължи вечно.

После тези в центъра се разделиха и отвориха пътека в средата на залата. Морисън пристъпи, спокоен и уверен и Голд го последва. Елфите бавно обърнаха глави и наблюдаваха как двамата вървят между тях, а Лестър трябваше да положи огромно усилие да не потрепери от ужас. Усещаше втренчените им погледи като физически натиск и в тях не долавяше и следа от дружелюбност или поздрав за добре дошли.

Морисън му бе дал да разбере по-рано, че нямат никаква гаранция, че са в безопасност. Каквото и да стореха елфите, никой не би поискал, нито пък би могъл да ги призове да отговарят за това. Морисън може и да е бил тук преди като бард и уважаван гост, но това е било по тяхна покана. Този път бе дошъл неканен и бе довел непознат със себе си.

Всичко би могло да се случи.

Двамата най-после спряха пред широка издигната платформа, на която имаше два огромни трона, изкусно издялани от кост. Различни форми, магически символи и шарки от всякакъв тип осейваха обработената слонова кост и всеки един детайл бе невъзможно сложен. На двата трона бяха седнали двама елфи. Мъжът седеше отляво, цели десет фута висок, с огромни мускули, увит в кървавочервена мантия, на фона на която се открояваше млечнобялата му кожа. Косата му бе много светла, падаше свободно покрай продълговато изпито лице, на което изпъкваха ледени пронизващи сини очи. Седеше съвършено неподвижен, сякаш бе чакал търпеливо там цял век и би продължил да чака още дълго, ако се наложи. Жената седеше отдясно, облечена в черно със сребърни кантове. Тя бе няколко инча по-висока от мъжа, гъвкава и жилава, с толкова бледа кожа, че по слепоочието й се виждаха сини вени. Косата й бе черна, съвсем късо подстригана и от лицето със сърцевидна форма гледаха замислено тъмни очи. Тя държеше червена роза в ръка и не обръщаше внимание на бодлите, които разраняваха ръцете й. Двамата елфи излъчваха аристократичност, сякаш бяха наметнати с мантия, износена от дългата интимност. На Голд не му бе нужно да му казват кои са те. Имената им бяха легенда. Морисън се поклони ниско на краля и кралицата на елфите и Голд побърза да стори същото.