Саймън Грийн - Шадоус Фол

И тогава тунелът изведнъж изви наляво и Морисън спря. Голд също. Морисън го погледна сериозно.

— Това е то, Лестър. Пристигнахме. Земята под хълма, последното владение на елфите. Отсега нататък бъди внимателен, почтителен и внимавай какво казваш. Те са известни с това, че тачат традициите, церемониалността и закона, затова всяка изречена дума може да се окаже обвързваща. Не приемай нищо за ядене и пиене от тях или пък подарък. Ала, за Бога, бъди изключително учтив във всяка ситуация. Тук много обичат дуелите и взимат честта твърде насериозно. Помни, че те са аристокрация, най-възвишените измежду всички. Не разчитай прекалено на мен.

— Спокойно — каза Голд. — Знам кога да говоря и кога да мълча.

Морисън трепна.

— Идеята все по-малко ми харесва. Да вървим. Ще ми се да имах по-добро предчувствие…

Той закрачи бързо напред и зави по коридора, изглеждаше решителен, но не и щастлив, като човек, който закъснява за посещението си при зъболекаря. Голд побърза да го последва и двамата тръгнаха рамо до рамо. Тунелът премина в огромна пещера, стотици ярда висока и толкова широка, че не можеха да видят другия край. В тази кухина имаше двор, достатъчно голям да побере областен панаир и още няколко такива, с високи стени от масивни синьо-бели каменни блокове. Навсякъде бяха разпръснати скулптури на странни животни и непознати лица, а също така и множество чудновати форми, неподлежащи на описание. Нито една от тях не привлече вниманието на Голд. Да речем, защото то бе приковано от джунглата, в която дворът се бе превърнал. В пропукания и изпочупен паваж навсякъде бяха поникнали дървета. Странни, фантастични растения и цветя бяха избуяли в пищно многообразие; лози, увивни растения и десетки видове бръшлян пълзяха навсякъде и покриваха всеки свободен сантиметър земя.

Дребни създания тичаха и припкаха сред буйната растителност или се мятаха от клон на клон. Светнали очи наблюдаваха от стотици потайни кътчета в сенките, непознати викове и вой отекваха във въздуха ведно с остри и дрезгави крясъци на ярко изпъстрени птици, които се рееха високо във въздуха. Голд стоеше мълчаливо до Морисън пред високите порти от ръждивочерно желязо, зейнали широко отворени на счупените си панти. Въздухът бе неприятно топъл и влажен след прохладата на тунела и Голд усети, че по него избива пот. Изключителното многообразие на джунглата смая погледа му, детайлите го изумиха. Не бе напълно сигурен какво бе очаквал от приказния свят на феите, елфите и духовете, на забравените сънища, но със сигурност, мътните го взели, не бе това.

Морисън му даде няколко мига да си поеме дъх и после уверено се гмурна в джунглата по пътека, която само той виждаше. Голд се запрепъва след него с широко отворени очи и едва ли не с отворена уста. Въздухът бе богато наситен с ухание на живот, зеленина и цъфнало великолепие. Птиците разперваха крила и излитаха, когато Голд и Морисън минаваха край тях — внезапни експлозии от пищни цветове и пърхащи криле, които постепенно заглъхваха, когато отминеха. Навсякъде имаше статуи, изсечени от тъмен мрамор с цветни жилки, който бе все така гладък при докосване, въпреки годините. На някои лицата бяха поочукани и обезобразени, тук-там липсваше някоя ръка или крак, сякаш непроходимата джунгла ги бе откъснала. Дълги пипалца на увивни растения пълзяха по изпъкнали каменни бицепси и замечтани лица и се спускаха в тежки, морни спирали. Нещо надзърна към Голд иззад гъстата зеленина с ярки, блеснали очи и веднага се обърна и стрелна между дърветата, когато двамата с Морисън наближиха. Беше с човешки ръст, но съвсем не се движеше като човек.

Джунглата за миг се разтвори и той видя две същества, застанали едно срещу друго, заобиколени от гирлянди съскащи рози. Нямаше нужда Морисън да му казва, че са елфи. Бяха седем-осем фута високи, телата им — мършави и жилави и без никаква тлъстина, която да смекчи очертанията на мускулите им. Кожата им бе нечовешки бледа, а лицата им — болезнено изпити. Имаха огромни златисти очи и дълги щръкнали уши. Те не помръднаха, когато Голд и Морисън приближиха, но розите се свиха, заизвиваха се и изсъскаха силно и предупредително да не се приближават твърде много. Само лекото движение на гръдния кош на елфите показваше, че още са живи. Бяха вторачили светналите си очи един в друг с безкрайно възхищение, бодлите на розите бяха пронизали телата им на много места, но нямаше никаква кръв. Голд и Морисън отминаха, а Лестър се чудеше потресен откога стоят там, та толкова много рози са успели да поникнат наоколо им.