Саймън Грийн - Шадоус Фол

Известно време вървяха мълчаливо. На Морисън не му се отговаряше на повече въпроси, а на Голд не му хареса колко немощно звучи гласът му в тунела. Стори му се, че ако се заслуша по-внимателно, от време на време долавя как пеят блуждаещите огънчета. Пееха с тънки гласчета на непознат език, но почувства трепет от музиката, сякаш я бе чувал преди в сънищата си.

Времето минаваше. Нямаше обозначения, за да разберат какво разстояние са изминали, а Голд изобщо не се изненада да установи, че часовникът му е спрял. Единствената мярка, която му оставаше, бе нарастващата болка в краката и приведените му рамене. Накрая стигнаха до една врата и трябваше да спрат. Тя се простираше от едната до другата стена и от пода до тавана — огромна и тежка, направена от светъл камък със сиви жилки, във формата на гигантска глава. Беше някакво животно, но по озъбеното лице имаше елементи, които смущаващо напомняха човешки черти. Муцуната стърчеше в тунела и блокираше пътя напред с огромни здраво стиснати челюсти. Очите бяха затворени, но сякаш ги слушаше и изчакваше. Нямаше как да се заобиколи главата и Голд не можеше да откъсне очи от нея. Всяка частица от съществото му крещеше да се измъква бързо оттам. Чувството за опасност и заплаха бе толкова осезаемо, че почти го долавяше в застиналия въздух.

— Наричат го Стражът — каза тихо Морисън. — Не допускай затворените очи да те заблудят — той знае, че сме тук. Не ме питай дали е жив или мъртъв. Според легендата звярът е бил жив, когато елфите са го поставили тук да охранява дома им, и той останал толкова дълго, че се вкаменил. Никой не знае името му или от какъв вид е бил — какъвто и да е бил, вече е изчезнал. Дори и елфите не си спомнят.

Казват, че може да разпознае истината и предателството в душата и да различи почтения човек от престъпника. Може да надникне в тъмните кътчета на сърцето и да види и най-малката тайна, която си спотаил, даже и онези, които сам на себе си не позволяваш да си спомниш, освен единствено и само в сънищата си. Пристъпи напред и челюстите ще се разтворят и ако си храбър и почтен, можеш да влезеш в скрития дом на елфите.

— А ако не си? — попита Голд малко по-рязко, отколкото бе възнамерявал.

— Тогава ще те изяде с все душата и всичко. Чудна мила легенда, нали? Но такива са си елфите. Всяка приказка си има поука, всяка легенда — жило в опашката. Е, Лестър, какво мислиш? Ще се връщаме ли или ще продължим? От теб зависи.

Голд погледна Стража и затворените каменни очи отвърнаха със същото. По огромните зъби имаше тъмни петна, които можеха да са от отдавна засъхнала кръв. Погледна Морисън, който го наблюдаваше изпитателно и се усмихна хладно. Бе Човекът на действието, бе Тайнственият отмъстител и в своето време се бе изправял и срещу по-страшни неща.

— Продължаваме — отвърна решително. — Изправял съм се пред Бесилото на съдбата, Виещите черепи, Фантома от Кървавата кула и Ордена на безукорния бръснач. Ще е нужно нещо повече, за да се откажа или да отстъпя.

Морисън кимна одобрително, а на Голд му се прииска да е толкова уверен, колкото прозвуча. Само при вида на Стража космите му настръхнаха, а появилият се полъх в озъбените челюсти с всеки миг все повече приличаше на дишане. Той кимна учтиво на Морисън.

— След теб.

— О, не — възрази Морисън. — След теб.

— Не, не, настоявам.

— Път на възрастните.

Голд изгледа сурово Морисън.

— Май каза, че си бил тук преди?

— Казах.

— Тогава защо си толкова предпазлив?

— Не съм. Просто съм учтив.

— Е, в този момент не ми е до учтивости и мътните ме взели, ако вляза пръв. Не ми харесва изражението на лицето на това нещо. Прилича ми досущ на създание, което може да има изключително неприятно чувство за хумор.

Морисън вдигна учудено вежди.

— Предполагах, че си един от великите супергерои от миналото.

— Бях. И не съм стигнал дотам, като съм поемал глупави рискове. Хайде, ще влезеш ли в устата на това нещо по своя собствена воля или трябва да те хвана и да те хвърля вътре?

— Е, щом ще се държиш така…

Морисън отиде до зейналата паст, а трепкащите светлинки се скупчиха нагъсто около него, сякаш очаровани да видят какво ще се случи. Челюстите се разтвориха бавно, камъкът се отърка в камък, когато опряха в тавана и пода. Поредица от тихи скърцащи звуци изпълни тунела, сякаш древна машина се задвижва отново или подобно на пукането на отдавна неизползвани мускули и сухожилия. Морисън пристъпи в устата на звяра и погледна назад към Голд.