Саймън Грийн - Шадоус Фол

— Твърде много се безпокоиш, Лестър. Чудя се как така не си си докарал някоя язва.

— Както и да е — отвърна Голд като наблюдаваше внимателно. — Моите създатели не са възнамерявали да ставам пушечно месо.

Морисън продължи да върви и се изгуби от погледа, а челюстите бавно се събраха отново, за да образуват непристъпната бариера. Голд бе почти сигурен, че сега озъбената усмивка се открояваше по-ясно отпреди. Той се загледа в останалите блуждаещи огънчета, които кръжаха любопитно около него, пое дълбоко дъх, изправи рамене и тръгна решително напред. Челюстите се разтвориха отново и зейнаха широко пред него. Не се съмняваше нито за миг, че е добър и почтен човек и затова не е в никаква опасност, но все пак… не можеше да се отрече, че в живота му бяха настъпили различни обрати, откакто стана реален. Реалният свят бе много по-сложен и той бе станал… сложен също. Влезе в зейналата паст на звяра с високо вдигната глава и дишането му постепенно се успокои, като осъзна, че нищо не се случва. Изобщо не се бе съмнявал и за миг, но в края на краищата беше приятно да разбере, че е храбър и почтен. Гърбът и раменете му се поотпуснаха от напрежението и той успя даже леко да се усмихне, макар и горчиво. Доколкото разбра, Морисън си бе направил майтап с него. Все пак изобщо не вреди да си предпазлив. Погледна назад към огромните зъби, които бавно се затваряха зад него и се поклони кратко.

— Благодаря ти, Страж.

„Моля, няма защо“, долови в съзнанието си сух, стържещ глас.

Погледна назад сепнато, после изгледа подозрително Морисън, който го чакаше търпеливо по-напред в тунела. Много му се искаше да попита дали и той е чул гласа, но определено подозираше, че Морисън ще отвърне само: „Какъв глас?“, а му се струваше, че не би понесъл това в този момент. Сви леко рамене и отиде при него. Човек би си помислил, че животът в Шадоус Фол през всичките тези години би го направил по-малко чувствителен към неща от този род, но трийсетте години като продавач на цветя бяха го предпазили от повечето безумни аспекти на града. Което бе поне отчасти причината да е доволен, че е останал цветар толкова дълго. След осемдесет и седем приключения и четиридесет и девет издания на собствения му комикс усещаше, че му се полага спокойно пенсиониране.

Двамата с Морисън продължиха да вървят надолу по тунела в потока от трепкащи светлинки. Блуждаещите огънчета се стрелкаха напред или изоставаха назад, но блестяха все така ярко. Дълго време нищо не се случи и Голд започна отново да се отегчава. Той с любопитство заразглежда кривините по стените от пръст. Бяха гладки, почти излъскани, без следи от някакъв майсторлък, който да подскаже как е бил изкопан тунелът. Понамръщи се. Трябва да е имало нещо — следи от инструменти, някакви подпори, транспорт… нещо.

Внезапно Морисън спря, Голд също. Младият бард наведе леко глава встрани, сякаш се заслуша в слаб, далечен звук. Голд се съсредоточи, но чуваше единствено тяхното собствено тихо дишане. Бяха доста под повърхността, доста далеч от звуците на външния свят. Тогава чу едва доловими стъпки, идваха бавно, без да бързат, приближаваха от мрака пред тях. Няколко от сияйните светлинки се стрелнаха надолу по коридора да видят кой е, после явно предпочетоха да се върнат бързо при Голд и Морисън. Звукът от стъпки бавно се усили, макар и все още странно приглушен. Голд се взря в тъмнината пред тях, после се обърна назад откъдето бяха дошли. Звукът можеше да идва и от двете посоки. Погледна към Морисън, но и той изглеждаше объркан. В този миг една фигура се показа от стената точно пред тях, като нещо, което изниква от гъста мъгла. Голд инстинктивно отстъпи крачка назад, а Морисън стисна болезнено ръката му, за да му попречи да направи някакво неподходящо движение.

Фигурата пред тях се поколеба, потрепери леко, като че ли от някакъв неуловим повей на вятъра. На практика беше като човешко същество, но невероятно измъчено и изсъхнало до положение, в което просто изглеждаше като купчина кости, закрепени с кожа и хрущяли. Лицето едва се различаваше и не успяваше да скрие озъбения череп, а втренчените очи изглеждаха огромни. Фигурата вдигна кокалеста ръка в израз на някакъв жест, после пристъпи и изчезна в стената отсреща, потъна в твърдата земя като привидение. Голд едва успя да примига и още от тези тънки и мършави фигури наизлязоха от стената вдясно. Минаха пред Голд и Морисън и изчезнаха за секунда като мимолетна мисъл или впечатление. Морисън най-после пусна ръката му и той енергично я разтърка, за да раздвижи кръвта отново.