Саймън Грийн - Шадоус Фол

— Съжалявам. Не са ме създали като такъв образ. Мога да изглеждам опасен и застрашителен, ако това ще свърши работа.

— Не се дразни, Лестър. И, моля те, дръж си ръката далеч от пистолета. Да не ги предизвикваме, а?

— Започвам да си мисля, че това не беше добра идея. Не ми харесва това място, нито как стигнахме до тук и определено не мисля, че искам да се срещам с елфите. Какво ще кажеш просто да се обърнем и да се върнем обратно?

— Боя се, че не можем да постъпим така, Лестър. Нещата не стоят по този начин тук. Влезли сме в тяхната гостна и не можем да си тръгнем, преди да ни позволят. Не ме гледай така, знам какво правя. Бил съм тук десетки пъти и никога не са ме връщали. Естествено, по-рано не съм водил никого със себе си. Не се мръщи така, Лестър, може да объркаш нещата. Аз съм бард, певец на стари шлагери, разказвач на приказки, а елфите винаги са имали слабост към бардовете. Ще ни пуснат да влезем, поне за да попитат кой, по дяволите, си ти и защо съм те довел тук.

— Хубав въпрос — каза Голд. — Какво правя аз тук?

— Ти си герой. Елфите си падат по герои. Възхищават се на бардовете и обичат героите. Ако не мога да ги убедя с аргументи и разум, може би ти ще ги омагьосаш. Нуждаем се от тях, Лестър. Ако можем да убедим Съвета да ни помогнат, може да открият нашия тайнствен убиец на практика за една нощ. Имат достъп до магии и наука, за каквито човек не би могъл и да мечтае. Също така си имат своята уникална гледна точка. Никой не вижда света по-ясно от тези, които живеят извън него.

— Много „ако“ и „може би“.

— Даа… Е, елфите са си такива предимно. А, ето, готово. Килимче за добре дошли.

Огромно парче торф се бе отместило навътре и пред тях се появиха стъпала в земята, които водеха надолу в тъмнината. Голд се приближи предпазливо и застана пред дупката. Стъпалата изглеждаха груби и древни, сякаш изсечени в земята в праисторически времена. Спускаха се надолу около десетина фута и после се губеха в мрака. Голд погледна Морисън.

— Предполага се да слезем в това нещо? Няма дори светлинка.

— Ще има. Довери ми се, Лестър, правил съм го преди. Приеми го, ще оцелееш. Елфите се възхищават на смелостта. И се опитай да изглеждаш впечатлен. Знам, че като всички останали входове и този не е кой знае какво, но те са страхотни в традициите. Ако нещо е вършело работа в миналото, елфите продължават да се придържат към него. Предполагам, че до това води безсмъртието.

— Те наистина ли са безсмъртни?

— Всъщност не. Само живеят доста дълго. Но да не ти хрумне да им го кажеш в лицето. Не обичат да им се противоречи.

Той пристъпи напред и тръгна надолу по стълбата напълно уверено. Голд поклати глава и го последва. Скоро светлината остана зад тях и мракът ги обгърна. Лестър се закова на мястото си. Усещаше, че има още стъпала надолу, но не се доверяваше напълно на усета си без светлина, която да го води. Начумери се нещастно и се взря в мрака. Трябваше да си донесе фенерче. На практика беше донесъл всичко, от което би могъл да има нужда, но не и фенерче.

И тогава пред него пламна ярка светлинка и се залюля във въздуха като коркова тапа във вода. Появиха се още искри, цял облак — спускаха се и се устремяваха нагоре около него като разтопени пеперуди. От тяхната бляскава светлина около стълбата стана светло като ден и Голд видя, че стъпалата свършваха недалеч под тях и преминаваха в тунел. Протегна ръка и се опита да докосне някоя танцуваща светлинка, но те всички му се изплъзнаха лесно.

— Остави ги на мира — каза Морисън откъм подножието на стълбата. — Те са блуждаещи огънчета. По принцип са дружелюбни, но могат да развият пакостливо чувство за хумор, ако ги ядосаш.

— Искаш да кажеш, че са живи? — попита Голд и слезе при него.

— И да, и не — отвърна Шон като сви рамене. — Не мисля, че някой е сигурен в това, включително и те самите.

— Няма ли нищо сигурно на това място, на което си ме довел?

— Разбира се, че не. Това е земята под хълма. Тук правят нещата различно.

Той тръгна по тунела и Голд трябваше да побърза, за да го настигне. Блуждаещите огънчета се движеха с тях, подскачаха ярко във въздуха и не спираха нито за миг. Светлината им бе удивително постоянна и равномерна, но все пак имаше нещо, което обезпокои Лестър. Огледа се незабелязано около себе си и внезапно изстина, когато разбра, че той и Морисън не хвърляха никаква сянка.

Пътят се спускаше постепенно и неизменно надолу толкова дълго, че Голд се обезпокои, а накрая премина в широк тунел дълбоко под тревистата равнина. Стените бяха от пръст, без подпори от какъвто и да е вид. На места от тях се подаваха и извиваха червеи с дебелина на човешки палец или пък висяха от тавана. Имаше около фут разстояние над главата на Голд, но във всеки случай той се понаведе. Определено изпита страх някой червей да не падне в косата му. Опита се да не обръща внимание на свода без подпори, но не можеше да откъсне поглед. Замисли се за истинската тежест на земята над него, а после твърдо реши, че няма да го мисли повече. Морисън продължаваше да крачи пъргаво напред, весело и безгрижно, сякаш вървеше по някоя улица в предградията. Голд изгледа гневно невъзмутимия му гръб и го последва с неуверени стъпки.