Саймън Грийн - Шадоус Фол

Голд го изгледа замислено.

— Шон, да не си пушил нещо необичайно напоследък?

Морисън се изсмя.

— Знам, че звучи налудничаво дори и за Шадоус Фол, но елфите живеят по свои закони и не мислят като нас. Повярвай ми, правил съм го и преди. Имаш ли гардероб?

— Разбира се, че имам гардероб. Какъв е този въпрос?

— Мога ли да го видя, моля?

Голд го изгледа напрегнато, определено подозираше, че му се подиграват и го изведе от стаята. Внимателно заключи вратата след себе си, после въведе Морисън в следващата стая по коридора. Беше спалня, чиста и подредена, почти напълно лишена от характерна атмосфера. Обзавеждането и мебелите сякаш бяха избирани от някакъв комитет, който не притежаваше никакво въображение. Морисън за миг потръпна вътрешно, но само толкова, после се концентрира върху гардероба. Стоеше в срещуположния край на стаята, голям и масивен и почти агресивно обикновен. Бардът кимна одобрително, отиде до него и отвори вратата. Вътре имаше редици закачалки с дрехи.

— И какво трябва да правим сега? — попита Голд. — Да извикаме „здрасти“ и да чакаме някой да ни отговори?

— Не съвсем — отвърна Морисън като отмести едно тежко палто и влезе в гардероба. — Ела, Лестър. Тук има достатъчно място.

Голд поклати глава недоверчиво и пристъпи вътре до Морисън, като се понаведе, за да не си удари главата.

— Не мога да повярвам, че правя това. Направо съм щастлив, че няма никой тук да ме види. Вероятно ще си помислят, че сме се отдали на някакви странни сексуални практики.

— Нямам нужда от упражнения — отвърна рязко Морисън. — Много съм добър.

Голд го изгледа гневно. Шон се изсмя, пресегна се и затвори вратата. Мина доста време, без да се случи нещо. Беше тъмно, твърде тясно, но познатият мирис на дрехите поуспокои Голд. По-скоро усещаше, отколкото виждаше Морисън до себе си, но бавно почувства, че между тях се отваря дупка, която се разширява постепенно. Наоколо пространството се увеличаваше, сякаш гардеробът някак ставаше по-голям или пък той самият се смаляваше. Понечи да протегне ръка и да докосне Морисън, но се въздържа. Щеше да бъде признание за несигурност, за слабост, а Голд не си позволяваше такива прояви напоследък. Веднъж щом започне и кой знае докъде може да стигне. Може дори да почувства, че остарява…

— Ето, потегляме — каза Морисън до него и Голд усети как стомахът му се преобърна, когато подът под тях внезапно се спусна като асансьор надолу.

Устремно набра скорост, но в тъмнината Голд не можеше да каже колко бързо се движеха. Дрехите бяха изчезнали, останали бяха горе и той предпазливо протегна ръка да докосне нещо пред себе си. Нямаше нищо, докъдето ръката му стигаше. Не пристъпи напред. Внезапно уплашено си представи как двамата с Морисън се спускат в земните недра на платформа не по-широка от пода на неговия гардероб. В съзнанието му изникна безкрайна пропаст и студени капки пот избиха по слепоочието му.

Скоростта на спускането рязко намаля, Голд отново усети пода под краката си, ярка светлина избухна в мрака и той извика неволно. Запримигва бързо, разтърка насълзените си очи и накрая отпусна ръце да се огледа. Той и Морисън стояха на голяма поляна, обрасла с трева. Под краката им имаше малка дървена платформа, която изглеждаше някак парадоксално — сякаш изникнала от тревата. Поляната се губеше в далечината докъдето поглед стига и още по-нататък. Нямаше сгради или други постройки, самата равнина бе гладка и равна като море от трева. Обедното слънце бе почти болезнено ярко, но въздухът бе приятно прохладен. Морисън дишаше дълбоко и се ухили почти безразсъдно на Голд.

— Добре е, че сме пак заедно, Лестър. Добре дошъл в земята под хълма.

— Не виждам никакви елфи — отвърна безизразно Голд. — Всъщност не виждам нищо друго, освен трева.

— Търпение, Лестър. Не можеш да пришпорваш нещата тук. Елфите имат различен усет за време от нашия. Затова вероятно са в състояние да водят такова независимо съществуване. Самият старец, Времето има съвсем елементарен контрол над елфите. Накрая или той, или те ще отидат мъничко по-далеч и тогава ще произтече грандиозна битка, за да се разбере кой всъщност ръководи тук. Обаче тъй като никой от тях не е всъщност сигурен какъв ще бъде изходът, в повечето случаи са доволни как стоят нещата и се стараят да не размътват водата.

— Много добре — каза Голд с тон, който по-скоро подсказваше, че не е така, — но къде са те?

— Наблюдават ни. Познават мен, но не и теб. Войната им с каквото там е било то ги е направила предпазливи, подозрителни и съвсем немалко параноични. По правило не им се нрави особено да ги посещават хора. Точно сега решават дали да ни пуснат да влезем или да убият и двама ни. Опитай се да изглеждаш очарователен и интересен, Лестър.