Саймън Грийн - Шадоус Фол

— Това ли е то? Тайното убежище на Тайнствения отмъстител?

Голд се ухили весело.

— Ти какво очакваше? Крепост на уединението 22 22 Крепостта на уединението — домът на Супермен. ? Аз съм пенсиониран цветар. Гордея се с градината си. Трябва да я видиш през лятото, Шон. Изглежда страхотно. А сега ме последвай и внимавай с тази цветна леха. Тъкмо съм засадил луковици в нея.

Морисън го последва в къщата, като много внимаваше къде стъпва, влезе и откри, че вътрешността досущ съответстваше на външния й вид. Хубав малък дом, чийто собственик по цял ден не си е вкъщи, с килими, удобни мебели и картини с ония сладки дечица с големите очи по стените. Морисън не се бе чувствал така замаян от онзи път, когато смеси полска водка с коняк „Наполеон“ в една чаша, за да види как ще е на вкус. (Всъщност вкусът бе доста добър в продължение на около десет минути — т.е. докато можеше да държи чашата.) Усмихна се учтиво, а Голд се ухили в отговор по начин, който говореше, че не може ни най-малко да бъде заблуден, но оценява усилието.

— Мъничко е, но си е мое. Издължих се на банката и всеки сантиметър си е моя собственост. Смятахме да бъде наш дом, след като се пенсионираме със съпругата ми и продадем цветарницата. Но Моли почина само година, след като това стана. Не бях го очаквал. Винаги съм си мислил, че ще прекараме старините си заедно. Не ни било писано. Това място изглежда доста пусто без нея. Бяхме планирали да правим толкова неща, да посетим различни места и хора, но щом останах сам, те някак си не ми изглеждаха вече толкова примамливи, затова и не отидох никъде. Останах си тук, поддържах чисто и подредено и се занимавах с градината. Понякога съм си мислил да продам къщата и да си купя нещо по-малко, но не го направих. В стаите е пълно с нещата на Моли и докато те са тук, мога да се преструвам, че тя е някъде наоколо, в някоя стая или просто е излязла за малко. Глупаво е, знам, но тя ми липсва. Хайде сега, не си дошъл тук да слушаш брътвежите на стареца. Искаш да ти разкажа за Тайнствения отмъстител. Последвай ме.

Той тръгна по стълбите за горния етаж. Морисън направи гримаса зад гърба на възрастния човек, но го последва покорно.

„Вероятно ще ми покаже някогашния си костюм, окачен в гардероба. После ще трябва да поседя и да прегледам албумите му с изрезки и снимки. Кога ли ще се науча да казвам «не» на хората?“

Голд спря до първата врата на горния етаж, измъкна тежък месингов ключ и я отключи. Отвори я и отстъпи, за да влезе Морисън. Шон се постара да се усмихне възможно най-заинтригувано, кимна на Голд и пристъпи в един друг свят.

Беше стая с обикновени размери, но стените, от пода до тавана, бяха претъпкани с колекция от сувенири и джунджурии, събирани цял живот за прослава на кариерата на един човек, облечен в костюма на приключенски герой. Имаше библиотека, препълнена с комикси и книги с меки корици. В една стъклена витрина се виждаха странни, невероятни предмети и на всички грижливо бе поставен етикет с надпис към кое приключение се отнася. Имаше снимки на стари приятели и противници и даже афиш от черно-бял филм от четирийсетте с участието на Тайнствения отмъстител. А зад лъскава стъклена витрина един манекен бе облечен в костюм. По-скоро доспехи, но в крещящи цветове. Морисън вървеше бавно сред рафтовете и витрините и нещо от детето в него се пробуди, от времето когато още вярваше в герои и разбойници. Погледна назад към Голд, който стоеше ухилен при вратата.

— Добре дошъл в моята Пещера 23 23 Batcave (англ.) — игра на думи: аналогия с пещерата на Батман. — каза весело старецът. — Повечето, разбира се, са боклуци наистина. Трябва добре да поразчистя тук, да поосвободя място, но всичко има сантиментална стойност. Дори и повечето да не се е случвало наистина.

Морисън се озова пред филмовия афиш с огромна снимка на Тайнствения отмъстител, облечен в костюма си, вкопчил се във вратата на бясно препускаща кола, с пистолет в ръка.

— Това… ти ли си?

— Не — отвърна Голд. — Това е Финли Джейкъбс, който игра моята роля във филма. Костюмът изобщо не се получи както трябва. Казаха, че не изглежда достатъчно драматично. Може би, но поне можех да вляза в битка достатъчно уверен, че няма да се препъна в собственото си наметало. От поредицата направиха пари, но не достатъчно, за да си струва да заснемат продължение. Студиото вече бе откупило правата за Сянката и Паяка, а и двамата бяха по-значими от мен. Никой не се интересуваше. Не мога да кажа, че съжалявам. Развалиха всички истории и объркаха всички детайли. Дори показваха как се прехвърлям от сграда на сграда, закачен с въже. Опитвал ли си някога? Много скоро става твърде болезнено. Имах кола да се придвижвам. И преди да си ме попитал — не, не беше Батмобил. Смисълът да имам кола беше да мога да се придвижвам бързо от едно място на друго. Последното нещо, от което се нуждаех, бе някой лъскав мотор, който да издава на всички кой съм. Хората щяха да се скупчват край него на светофарите да ми искат автографи.