Саймън Грийн - Шадоус Фол

Звукът ставаше все по-силен и само след няколко секунди над гробището закръжи черен военен хеликоптер без никакви отличителни знаци. Дърветата полегнаха неохотно под напора на въртящите се перки, но снайперистът стоеше здраво на земята. Встрани на хеликоптера се отвори врата и оттам спуснаха въжена стълба. Стрелецът метна пушката през рамо и започна да се изкачва по стълбата. Ериксон насочи пистолета си и внимателно се прицели. „Не, приятелче. Толкова лесно няма да стане.“ Стреля веднъж, но стълбата се люлееше напред-назад и не уцели. Хеликоптерът се обърна срещу него и Ериксон внезапно осъзна защо.

„О, мамка му…“

Той се сви отново зад камъка, а картечниците на хеликоптера откриха огън. Край него засвистяха куршуми, трещяха по камъка и наоколо се разхвърчаха отломки. Ериксон се сви на топка и се опита да си представи, че е по-дребничък. „Кои, по дяволите, са тия хора? Наемници? Чии?“ Не бе нужно да поглежда към снайпериста — знаеше, че се катери по въжената стълба, но не можеше да направи нищо, за да го спре. Бе прикован долу, безпомощен пред лицето на превъзхождащата го военна сила. Нямаше какво да направи. Никой не можеше да предприеме нищо в такава ситуация.

Ала Бруин Беър не бе случаен.

Той се хвърли иззад надгробните камъни, късите му крака го понесоха изненадващо бързо към хеликоптера. Нямаше никакво оръжие, но на дребничкото му космато лице се четеше безкрайна решителност, без ни най-малка следа колебание. Куршумите се забиваха в земята от двете му страни, но нито един не го улучи, защото… ами защото той бе Бруин Беър и все още имаше от предишната си магическа сила. Прекоси разстоянието невероятно бързо и се метна на въжената стълба след снайпериста. Косматата му лапа се стрелна след него и сграбчи глезена му. Мъжът риташе и крещеше, но не можеше да се откопчи.

— Пусни ме, демон такъв! Дяволско изчадие!

В гласа на снайпериста се долавяше гняв, примесен със страх и погнуса. Мечокът се бе вкопчил в него безмилостно.

— Ти простреля приятеля ми — извика задъхано той. — Простреля приятеля ми!

И тогава от вратата на хеликоптера се появи военен в униформа, наведе се и насочи пистолет право в главата на Беър. Вълшебствата на Бруин си имаха граница и той знаеше това. Стисна силно с лапа, смаза глезена на снайпериста, после го пусна и падна на земята. Тупна тежко, но в миг скочи на крака и загледа безпомощно как хеликоптерът отлита.

Рия и Ериксон, скрити сред надгробните камъни, се надигнаха бавно и тъй като нямаше какво друго да правят, започнаха да се изтупват старателно.

— Кои, по дяволите, бяха тези? — попита Рия, а гласът й леко трепереше.

— Не знам — отвърна Ериксон, — но ще узная.

Бруин Беър дотърча при тях.

— Чухте ли го как ме нарече? Нарече ме „демон“! И „дяволско изчадие“! Приличам ли изобщо на демон? Аз съм само едно плюшено мече!

Той прелетя край Рия и Ериксон, без да изчака отговор, и коленичи до Сий Гоут, който бе успял да седне, опрял гръб в един надгробен камък. Отпред шлиферът му бе прогизнал от кръв. Дишаше учестено и повърхностно, но погледът му беше бистър. Бруин Беър взе чепатата му ръка в своята лапа и я стисна силно.

Рия проследи как двамата гробари се измъкват от изкопания гроб.

— Вие двамата! Доведете лекар. Или някой, който владее магии, ако намерите такъв. Кажете, че аз ви пращам, ако се наложи. Хайде, мърдайте!

Гробарите кимнаха и хукнаха, сякаш собственият им живот зависеше от това. Рия коленичи до Сий Гоут и започна да разкопчава копчетата му.

— Не бих го правил — каза тихо Ериксон. — Може само те да пречат да се разпадне. Остави тая работа за някой, който знае какво прави.

— Разбира се — съгласи се Рия. — Прав си. Аз само… ще ми се да можех да направя нещо.

— Опитай с някоя молитва — обади се дрезгаво Гоут. — Към което и да е божество. Не съм придирчив.

— Как се чувстваш? — попита Ериксон.

— Ужасно гадно. Поредният тъп, гаден въпрос.

— Пести си силите — обади се Бруин Беър.

— Видях те как тичаше — каза Гоут. — Твърде добре за дребен задник. Паднаха му гащите от страх на оня снайперист.

Разсмя се, после се сгърчи от болка и от устата му потече кръв.

— По дяволите — задави се той, — това не е добър знак. Вижте к’во, някой да ми направи услуга и да ме измъкне оттук, по дяволите. Определено отказвам да умра в гробище. Твърде гадно и нелепо, дори за мен.

— Не можем да рискуваме да те местим — обясни Беър. — А сега млъквай, лежи мирно или ще ти фрасна един.