Саймън Грийн - Шадоус Фол

Сий Гоут запя тихичко на келтски. Останалите го игнорираха и заговориха малко по-високо.

— Не — отвърна Бруин. — Имаше още едно погребение тук по-рано тази сутрин. Любезният Пуги почина вчера.

— Съжалявам — каза Рия. — Не знаех.

— Очаквахме това да се случи — обясни Беър, — но от това не ни беше по-леко. Стопи се толкова бързо към края си.

Рия кимна. Много пъти бе наблюдавала това да се случва. Анимационните и приказни герои, които завършваха живота си в Шадоус Фол, оставаха стабилни — докато някой някъде все още вярваше в тях. Веднъж щом тази последна реалност, която ги държеше живи, изчезнеше, те постепенно се превръщаха в своята изначална форма, в животното, от което са били моделирани. Постепенно изгубваха своята интелигентност и индивидуалност и живееха кратък щастлив живот като обикновени животни — освен ако не намереха достатъчно смелост да минат през Вратата към вечността.

Рия бе видяла Пуги да плаче на улицата преди няколко седмици. Да кажем, че изобщо не бе станал популярен — още един герой от анимационно филмче в събота сутрин, когото свалиха от екрана още след първата поредица. Беше наистина миличък, но много банален, за да просъществува самостоятелно. Рия го завари да плаче горко пред един магазин, защото не можеше правилно да сумира монетите в лапата си, за да разбере дали рестото му е точно. Когато дойде, познаваше цифрите, но вече не ги помнеше. Не след дълго забрави и как да говори. А сега беше мъртъв. Рия съжали, че не го смяташе за по-забавен.

В Шадоус Фол имаше всякакви животни с различна реалност и интелигентност. Те предимно си оставаха сами, живееха под земята в Подземния свят на измислените герои. Но сега, след като Джони Скуеърфут бе изчезнал, вероятно мъртъв, изглежда убийствата не бяха подминали и тях — най-невинните и уязвими изгубени души в Шадоус Фол.

— Не бяхме много на погребението на Пуги — каза Бруин Беър. — Повечето от нас се боят да излизат, даже и на дневна светлина. Не можехме обаче да оставим неговата кончина да остане незабелязана. Отец Калахан отслужи чудесно опело за него. Даже добави и чудесно кратко славословие накрая.

— Дааа — каза Сий Гоут. — Да ви обърна внимание, че щях да съм по-впечатлен, ако му помнеха името.

— Както и да е — обади се Беър, — отец Калахан ни каза, че ще има и друго погребение тук, затова двамата с Гоут изчакахме да отдадем почит. Г-н Дьо Френц ваш приятел ли беше?

— Всъщност не — отвърна Рия, — но сметнахме, че някой трябва да присъства.

— Точно така — подчерта Сий Гоут. — Със смъртта на всеки човек осиротяваме, но не е така с любезните малки герои. Как, по дяволите, може да забравите глупаво име като „Пуги“?

Той поклати глава и отпи голяма глътка от своята бутилка. Рия го изгледа гневно.

— Как можеш да пиеш по това време на деня?

— Практика, човече, тренинг — отвърна Сий Гоут.

Изсмя се сподавено и се оригна. Бруин Беър го изгледа строго.

— Моля да извините моя приятел — каза Беър. — Той е пияница и мърляч, но е добронамерен.

— Остава да им кажеш, че имам и златно сърце, мамка му.

— Познавахме Лука дьо Френц, преди да умре — продължи Бруин Беър с тон, подсказващ, че е решил да смени темата. — Имам предвид първия път. Добър човек беше. Винаги готов да поспре и да поговори. Мисля, че харесваше и Сий Гоут. Имаше огромно сърце. След като се завърна от света на мъртвите, отидохме да го видим, но не си спомняше за нас. Михаил не изглеждаше щастлив човек, който и да е бил. Смятате ли, че наистина е ангел?

Рия се канеше да отговори, когато изведнъж всичко се промени. Първо се чу музика. Хор от гласове, безчет гласове, но всеки звук бе ясен и отчетлив, сякаш изтръгнат от струните на гигантска арфа. Звукът се усилваше, ставаше мощен и отекваше и телата им. Всички запушиха уши с ръце, но не можеха да заглушат звука. Той вибрираше в плътта и резонираше в костите им. На небето се появи светлина, по-ярка от слънцето. Бе твърде ярка, за да е специфичен оттенък на цвят, изпепеляващ плисък като от падаща звезда, който изгаря очите, макар те да бяха стиснали своите здраво. Светлината и музиката изпълниха целия свят. Трябваше да отворят очи и да погледнат. Тогава се пуснаха ангелите — бяха по-ярки и по-прекрасни от всичко, нито едно човешко същество или животно би могло да понесе да гледа дълго.

Те се понесоха надолу като бляскави снежинки, величествени и сияйни, и всеки един от тях бе уникален и удивителен. На Рия й се прииска да отмести поглед, но не можеше да откъсне очи. По бузите й се стичаха сълзи, защото бяха така красиви, твърде красиви, за да са истински. Бяха повече от реални, сякаш тя и всичко останало бе един груб, недовършен шарж. Ериксон гледаше и също плачеше, Бруин Беър и Сий Гоут — и те. Бяха свидетели на величие и изящество, несравними с техния реален свят и знаеха това.