Саймън Грийн - Шадоус Фол

Стисна по-силно ръката й, тя стисна нежно неговата в отговор. Собствените й мисли препускаха лудо в отчаяно търсене на изход от ъгъла, в който бяха притиснати. Не бе възможно да са преминали през толкова много, да са оцелели дотук, само за да се провалят сега. Не бе честно. Бяха победили Воините без помощта на Времето, но с Уайлд Чайлд бе различно. Произходът и силата му идваха от висшата магия, с която бе създаден Шадоус Фол и само старецът имаше власт да разбира и манипулира тези сили. Без неговата помощ нямаше начин Уайлд Чайлд да бъде накаран да спре да вилнее, преди да е останало живо същество в града… Без Времето, който да се погрижи за Шадоус Фол, градът щеше да престане да съществува. Краят на всичко. Рия силно стисна ръката на Аш. Трябваше да има начин да се предотврати това. Трябваше…

Шон Морисън седеше на ръба на леглото, клатеше крака и гледаше втренчено, без да вижда. Опита се да се сети за нещо, което може да изсвири, песен, която да изпее, за да отбележи това, че Времето си отива, но никаква мелодия не му хрумваше. Музиката умря за него заедно със света на елфите. Без тях светът бе загубил своята есенция, животът бе загубил смисъл. Елфите въплъщаваха всичко, в което някога бе вярвал. Сега ги нямаше, великолепието и величието, смехът в горите, бяха загинали от собствената си ръка. Как можеше да съществува музика в такъв свят?

Маделин Креш, за повечето Мад, седеше на ръба на леглото и държеше мъртвата длан на Времето в двете си ръце. Той беше нейният свят, нейната любов, смисълът на нейното съществуване. Беше се грижил за нея, когато никой друг не го интересуваше, защитаваше я, както никой друг не би могъл. Позволи й да остане, макар че не се нуждаеше от нея, позволи й да го обича, въпреки че знаеше, че нищо няма да излезе от това. Тя би дала живота си за него, но той бе продължил нататък без нея и сега животът й нямаше никакво значение или смисъл. Бе посветила дните си на грижите за него и се бе провалила. Искаше да сложи край на собствения си живот по някакъв подобаващо драматичен начин и да го последва където и да е отишъл, но знаеше, че той не би желал това. Той вярваше в живота, надеждата и възможностите. Мад не знаеше вече в какво да вярва. Единственото, което осъзнаваше със сигурност, бе, че отново е сама.

Джеймс Харт стоеше в долния край на леглото, гледаше мъртвия си дядо с нарастваща болка и се чудеше какво, по дяволите, се предполага да прави сега. Времето единствен знаеше всички отговори, сега го нямаше и остави горкия си объркан внук да действа нататък сам, без да има кой да го посъветва. Сега трябваше да се справи сам, всички щяха да очакват отговори от него, а той нямаше ни най-малка представа какво ще им каже. Ще трябва да измисли нещо. Нямаше накъде вече да се бяга, нито къде да се скрие. Или ще намери отговор как да се справи с Уайлд Чайлд, или той, приятелите му и целият проклет град Шадоус Фол ще загинат.

Отговорът бе някъде вътре в него. Усещаше как силата на дядо му бълбука и нараства, изпълва го, проучва го и търси начин да излезе навън. Той още не я разбираше, нито нейните възможности и ограничения, не бе и сигурен дали да й се довери. Усещаше, че може да извърши всякакви неща, които силата иска да свърши, но предпазливостта го възпираше. Определено имаше усещането, че тя си има свой собствен дневен ред, който може да има или пък да няма нищо общо с това, какво той иска или от какво се нуждае.

Но изкушението го глождеше непрестанно, като тихо настойчиво гласче, което не можеше да пренебрегне.

Изгледа гневно съсухреното тяло на дядо си и ръцете му се свиха в юмруци. Ако не бе вече мъртъв, щеше да убие това старо копеле, че го насади в тази каша. После се овладя, погледна отново, убеден, че не е възможно да е видял това, което си мисли, че вижда. Наведе се напред над леглото, за да види по-добре. Времето определено бе мъртъв, от безжизнената му уста не излизаше дихание, но гръдният му кош се повдигаше. Не бе равномерното движение, като от сърцебиене или нормално дишане, а внезапни спазми, сякаш нещо отвътре се опитваше да изскочи навън. Той отстъпи назад инстинктивно, във въображението му изникнаха кошмарни образи на някакъв ужасен паразит, който някак си си е пробил път в безсмъртното тяло на Времето и го е убил.

Всички се огледаха при внезапното му отдръпване, а после проследиха погледа му. Мад извика шокирана от изненада, изпусна ръката на Времето, после се наведе напред и долепи ухо до потръпващите му гърди. Ненадейно се засмя и се изправи, ухилена до уши. Сгъваемият нож в миг се появи в ръката й, острието изщрака рязко. Тя го пъхна внимателно в стомаха на Времето, точно под гръдната кост и после рязко го извади. Гръдният кош се разтвори, разпука се като орехова черупка. От цепнатината се разпиля прах и в тесния процеп всички различиха нещо бледо, което немощно мърдаше. Мад остави ножа настрана и пъхна двете си ръце в отвора. Хвана здраво и рязко дръпна встрани, гръдният кош се разтвори като книга, чу се остро хрущене. А в кухината, мъничко, розово и съвършено, лежеше новородено и гледаше спокойно към Мад. Тя протегна ръце и внимателно го измъкна, гушна го нежно.