Саймън Грийн - Шадоус Фол

— Времето е мъртъв — каза тихо тя. — Да живее Времето 64 64 По аналогия с „Кралят е мъртъв. Да живее кралят!“. Възгласът е използван за пръв път при възкачването на Шарл VII на френския престол след смъртта на неговия баща Шарл VI през 1422 г. .

Останалите се скупчиха около нея, а тя притисна бебето до себе си, удивително майчински. То много приличаше на всяко друго бебе, мъничко и невинно, но не им бе нужно много време, за да разберат, че, първо, нямаше пъпче и, второ, очите му бяха ясни и спокойни. Размаха пухкава ръчица към тях и после се прозя широко.

Морисън погледна Мад укорително.

— Можеше да ни кажеш какво правиш. Едва не получих инфаркт.

Тя сви рамене.

— Не бях сигурна. Обикновено си отива сам и лично се грижи за това. Виждала съм го, след като са минали два дни, и тогава беше достатъчно пораснал, за да поеме отново нещата в свои ръце. Сладичко дребосъче, нали?

Тя загука на бебето, а то я погледна с всезнаещи очи.

Аш погледна Рия.

— Ти си кмет. Не знаеше ли за това?

— Не мисля, че някой е знаел — отвърна тя. — Времето не обичаше да говори много. Аз не го притисках.

Морисън изсумтя.

— Предполагам, че трябва да сме й признателни, че не се опита да го отвори с онзи дяволски огромен меч, дето виси на кръста й. Впрочем, откъде се взе той?

— Времето ми го даде — отвърна Мад и после съсредоточи цялото си внимание върху бебето.

— Трябва да е много слаб сега — каза замислено Рия. — Не съм го виждала толкова малък. Не смятам, че някой изобщо го е виждал такъв. Вероятно силата му не действа, докато не порасне достатъчно, за да мисли и говори смислено.

— И колко ще отнеме това? — попита Харт.

Рия сви рамене.

— Както каза Мад, два дни. При нормална ситуация това не би се отразило на града или на Галериите. Тяхната собствена сила е достатъчна да движи нещата, докато Времето бъде отново в състояние да поеме контрола. Но сега, след всичко, което се случи… не знам.

— Не можем да чакаме два дни — каза Харт. — Нямаме толкова време. Градът няма толкова. Уайлд Чайлд ще е избил всички дотогава.

— Ако имаш друга идея, сигурна съм, че всички ще се радваме да я чуем — вметна рязко Рия. — Не ми харесва мисълта, че е толкова безпомощен. Джак Феч трябва да е тук да го брани. Защо го няма?

— О, моля те — обади се Морисън. — Нещата са достатъчно сложни и без да се намесва някакъв с ряпа вместо глава.

Харт се намръщи.

— Времето смяташе, че някаква външна сила се намесва в естествения ход на събитията — каза бавно той. — Може би тя нарочно е довела до по-ранната му смърт, така че да е малък, безпомощен и уязвим при нападение.

— А-гу, а-гу — гукаше Мад. — Кое е това специално малко бебче?

— Не смятах, че някой може да попречи на Джак Феч — каза Аш неуверено. — Щом е трябвало да е тук, смятам, че вече трябваше да е дошъл.

— Вижте какво — каза Харт. — В действителност не се връзва, като се замислиш. Имам предвид защо някой толкова важен и могъщ като Времето да има толкова уязвим момент в своя жизнен цикъл?

Рия сви рамене.

— Може би… в случай, че стане непредвидим и трябва да бъде спрян или заменен.

— Кой би могъл да замени Времето? — попита Морисън.

— О, много задълбавате — отбеляза Рия.

— Нещо идва — обади се внезапно Аш.

Всички се обърнаха към него. Погледът му бе вперен надалеч, сякаш фиксиран върху нещо, което само той можеше да види.

— Какво има, Ленард? — попита Рия и го хвана за ръката.

Той не реагира.

— Нещо идва. Нещо лошо.

— Образувайте кръг около леглото — разпореди рязко Мад, като постави бебето внимателно върху смачканите завивки. Извади меча от ножницата на кръста си, той се озова в ръката й, сякаш там му бе мястото. Останалите заобиколиха постелята, взираха се в непрогледния мрак извън обсега на лампата. Доста дълго цареше единствено тишина и мрак.

— Кой идва? — попита накрая Харт. — И откъде? Не виждам нищо, по дяволите.

— Вече е близо — отвърна Аш. — Много близо. Почти е тук.

Внезапно температурата падна, сякаш някой бе отворил врата и студът отвън бе нахлул вътре. Тогава ненадейно Джак Феч се озова в стаята при тях. Всички се поотпуснаха малко и издишаха, след като дълго бяха сдържали дъха си. Джак стоеше тихо пред тях с неизменната усмивка на своята ряпа.

— Време ти беше да се появиш — озъби се Рия и се отмести от пътя му, когато плашилото тръгна към леглото.

Ала имаше нещо в начина, по който то се движеше, в начина, по който се държеше, от което в главата на Харт зазвъняха предупредителни звънчета. Той посегна и го сграбчи за ръката, лесно стисна солидната пръчка, която изпълваше ръкава на плашилото. Феч яростно го отхвърли, без дори да се огледа и ръцете му в ръкавици се пресегнаха да вземат бебето от леглото.