Саймън Грийн - Шадоус Фол

Седна зад бюрото си, знаеше какво да направи. Почувства се спокоен и уверен, ни най-малко уплашен. Каквото и да се случеше, не можеше да позволи на Уайлд Чайлд да го докопа отново. Нямаше да е лесно, без оръжие. Огледа се и погледът му попадна на шиша за писма. Да, това щеше да свърши работа. Взе го внимателно и го постави пред себе си, махна писмата. Не погледна какви са. Вече нямаха значение. Металното острие бе осем-девет инча дълго. Достатъчно. Постави ръце на бюрото от двете страни на острието, наведе се напред, така че да гледа надолу към него. Изобщо не бе уплашен.

„Съжалявам. Наистина съжалявам.“

Заби лице върху острието с всичка сила. Металният връх бе последното нещо, което видя, когато то прониза лявото му око.

Навън в приемната отбраняващите се слушаха как Уайлд Чайлд се катери нагоре по стълбите и мята настрани мебелите по пътя си сякаш са леки като перце. Не им отне много време да започнат да блъскат по вратата, докато тя се разтресе в рамката си. Сий Гоут стреля през вратата, но това май не ги впечатли. Колинс и Люис стояха един до друг с насочени срещу вратата пушки. Дишането им бе учестено, но ръцете — стабилни. Бруин Беър и Сий Гоут се изредиха да си пийнат водка от бутилката. Тя бе почти празна. Питър Колдър седеше притихнал зад тях, замислен над множеството странни промени, които бяха настъпили в живота му напоследък, и се усмихна при мисълта, че не би променил нищо. Скоти се бе втренчил свирепо в тресящата се врата и ръмжеше заплашително. Сузан и Поли се бяха хванали за ръце и се опитваха да държат оръжието си като професионалисти.

Вратата се отвори с трясък, Уайлд Чайлд нахлу на рояци вътре и отмести тежкото бюро, сякаш изобщо го нямаше там. Защитниците откриха унищожителен огън и обсебените мъже и жени изпопадаха встрани като кукли. Тътенът бе оглушителен в тясното пространство, но Уайлд Чайлд само се смееше и напредваше през труповете на падналите, за да стигне до оцелелите. През вратата прииждаха все нови и нови от обсебените, някои от тях имаха и оръжие. По стените се разплиска кръв и образува локви на пода, но Уайлд Чайлд не спираше да напредва.

Скоти загина пръв. Картечен залп го изхвърли нагоре и го метна встрани като играчка. Въпреки това умря, опитвайки се да захапе глезените на онези, които крачеха край него. Колинс и Люис още стреляха, когато бяха премазани от тълпа обсебени. Уайлд Чайлд ги разкъса с неестествената си сила. Питър Колдър се опита да ги спаси и стройна млада жена с обезумели очи и широка усмивка заби нож в гърлото му, преди той изобщо да я е забелязал. Падна на колене, устата му внезапно се напълни с кръв.

Бруин Беър бързо се озова до него, опитвайки се да го измъкне на безопасно място. Един куршум го улучи точно в челото, той бе изхвърлен назад, падна безпомощен на пода, кръв нахлу в очите му докато животът го напускаше. Сий Гоут изкрещя от ярост и отчаяние, метна празната си бутилка по тълпата и се хвърли да прикрие приятелите си. Стреля с пушката си, докато куршумите му свършиха, после се втурна да се бие с ръце и рога, докато накрая го повалиха.

Сузан простреля Поли в тила — един последен приятелски жест, после пъхна дулото в устата си и дръпна спусъка. Умряха все още държейки се за ръце, а Уайлд Чайлд изкрещя неистово — бяха осуетили плановете му.

В една задна стая на Галерията от кости всички стояха край леглото на Времето и наблюдаваха вцепенени, сякаш очакваха той всеки миг да започне да диша отново, да седне в леглото, да се разсмее и да каже, че просто се е пошегувал. Но старецът лежеше без да помръдне — изсъхнала, съсухрена човешка мумия. Изглеждаше сякаш е мъртъв от векове, едва наскоро изровен от древна пирамида. Наоколо стаята бе притихнала и потънала в мрак. Вече нямаше стени и таван, единствената светлина бе бледозлатистото сияние на старомодна лампа на таблата на леглото откъм главата. Извън това петно от светлина властваше празнотата, сякаш плаваха в море от тъмнина.

Рия и Аш седяха в долния край на леглото, държаха се за ръце и получаваха, доколкото им бе възможно, утеха един от друг. Смъртта на Времето разби всичко, в което вярваха. Той бе единствената константа в един променлив свят, спойката, която държеше Шадоус Фол. Щом него го нямаше, нямаше начин градът да оцелее. Аш погледна съсухреното тяло и изпита болка от това, че е смъртен. Щом дори Времето може да умре и да мине през Вратата, от която никой не се завръща, тогава той трябваше да приеме, че неговият половинчат живот също би трябвало да има край. Винаги го бе знаел, но досега не бе се тревожил истински. Нямаше право на втори избор в живота. Само че сега Рия го обичаше отново и имаше толкова много да губи, че не можеше да понесе мисълта. Усмихна се леко. Такава си е любовта.