Саймън Грийн - Шадоус Фол

— Доста време ти бе необходимо да ни пуснеш. Още малко и тези задници щяха да минат отгоре ни. Кой, по дяволите, си ти и има ли откъде другаде да се излезе оттук?

— Трябва да простите на Гоут — обади се уморено Бруин Беър. — Някога можех да ви кажа защо, но съм забравил.

— Казвам се Колинс — представи се помощникът на шерифа. — Никой от нас няма как да излезе навън. Елате да се запознаете с останалите.

— И те ли са толкова жизнерадостни колкото вас? — изръмжа Скоти.

Побързаха да отидат при останалите, заеха удобни позиции, от които да стрелят към тълпата навън и се изредиха да разкажат историите си. Бяха депресиращо подобни.

— Опитахме се да се обадим за помощ по радиостанцията — каза Сузан, — но никой не отговаря. Линиите са прекъснати. Мисля, че жиците са прерязани. Доколкото ни е известно, може да сме единствените оцелели в Шадоус Фол.

Поли потрепери, но се овладя.

— Недей. Не мога да повярвам. Трябва да има и други там навън. Ако само издържим достатъчно дълго, някой ще дойде да ни спаси.

— Не бих разчитал на това — обади се Скоти, като почеса едното си ухо със задната лапа. По пода се поръсиха парченца засъхнала кръв. — Тези луди хора са навсякъде. Ние сме единствените оцелели сред отритнатите от света на хората.

На долния етаж се чу внезапен трясък и рев от победни възгласи. Всички погледнаха инстинктивно към вратата. Зад нея имаше широк коридор, два асансьора и стълбище към долния етаж. Чу се шум от разтрошени стъкла и хвърляне на мебели. Ясен и силен, въпреки животинското ръмжене и писъците на Уайлд Чайлд.

— По дяволите — промълви едва чуто Колинс. — Те са в сградата.

Сий Гоут отпи набързо от бутилката си и оголи огромните си зъби.

— Още чакам да чуя дали няма друг изход от този капан на смъртта, макар да подозирам, че вече знам отговора. Не отговаряйте всички в един глас.

— Няма друг изход — каза Люис.

Извърна се от прозореца, извади празния пълнител от оръжието си и постави нов.

— Ако имаше изход, щяхме да сме го използвали досега. Никъде не можем да отидем.

— В моменти като този — обади се Скоти — ми се ще създателят ми да бе продължил да пише евтини трилъри. Не съм го молил да ме създава.

— Не можем просто да стоим тук и да чакаме тълпата да дойде да ни хване — каза рязко Сузан. — Ако искате да се предавате, разходете се до долния етаж и приключвайте. Аз ще поставя още барикади, отчасти поне заради това, че ще се чувствам идиот, ако просто се предам, а само няколко минути по-късно пристигне помощ.

— Тя е права — каза Сий Гоут.

Отне им само няколко минути да блокират двата асансьора, да хвърлят мебели по стълбището надолу, да се оттеглят в приемната зала и да барикадират с най-тежкото бюро единствената врата там. Заредиха отново оръжието си, заеха позиция за отбрана зад преобърнатите маси и зачакаха. Ревът и грохотът долу не даваха никакви признаци да утихват, макар че не бе възможно да е останало много за потрошаване. Бруин Беър притисна пушката до косматите си гърди и се почувства безкрайно тъжен. Бе извършил доста неща в интерес на оцеляването, които знаеше, че неговият създател не би одобрил, а сега се чудеше дали изобщо бе направил подходящия избор. Бе по-малък, отколкото преди, знаеше това. Преди бе специален. Оръжията отказваха когато той бе наблизо, лоши неща не се случваха на него и приятелите му, защото… ами защото той бе Бруин Беър. Ала това, че си специален се оказа недостатъчно да спасиш събратята си от проклятието на Уайлд Чайлд, затова взе оръжие и се опита да принуди света да бъде какъвто трябва. Отрече се от това, което го правеше уникален, и малко добро получи в замяна. Предстоеше му да умре, приятелите му също. Зад него се отвори врата, той се извърна с ръка на спусъка. Шериф Ериксон примига срещу дулата, насочени към него и вдигна ръце. Всички въздъхнаха и свалиха оръжието.

— Съжалявам, шерифе — каза Колинс. — След всичко, което се случи, бях забравил, че все още… си отспивате. Как се чувствате?

— Чудесно — отвърна Ериксон. — Чувствам се чудесно. Знам, че бях… извън контрол за малко, но сега съм по-добре. Наистина се чувствам много добре и бих искал да помогна. Ако ми върнете оръжието.

— Не смятам, че това би било добра идея, шерифе — обади се предпазливо Люис. — Върнете се да си починете още малко. Ние ще се погрижим за нещата тук.

Ериксон кимна, обърна се и влезе във вътрешния си офис, затвори вратата зад себе си. Не му вярваха. Не ги винеше. Веднъж вече бе обсебен от Уайлд Чайлд, вероятно пак би могъл, макар че умът му от месеци не бе бил толкова бистър. Спомни си убийствата, които бе извършил, като поредица от мрачни сънища, в които бе само мълчалив, безпомощен наблюдател. Все още не му изглеждаха реални, макар че не се съмняваше, че бе извършил нещата, в които го обвиняваха. Той самият бе убиецът, когото се опитваха така усилено да открият.