Саймън Грийн - Шадоус Фол

И тогава изведнъж всичко спря. Ръцете, които я държаха, се отпуснаха, а тя остана на колене, с лице към вратата. Някой бе застанал там и на Рия й трябваше доста време да разпознае парцаливата фигура в дрипавите й дрехи. Джак Феч се наведе с вечната си ухилена физиономия към нея, после закрачи нататък на краката си пръчки. Последва кратка пауза, докато Воините посегнат към оръжието, което бяха оставили, за да мъкнат книгите, и в един миг всички дружно откриха стрелба срещу крачещото към тях плашило. Куршумите го засипаха от всички посоки, брулеха го ту отсам, ту оттам, от изпокъсаните му дрипи изхвърчаха облачета пушек, но той не бе жив, никога не бе бил и изобщо не му пукаше от техните куршуми. Хвърли се напред сред войниците и ръцете му безмилостно се вкопчиха в живата плът. Развилия се в Библиотеката, преобръщаше рафтовете върху войниците и разхвърляше окървавените мъже наоколо като изпотрошени кукли. Някои от тях прекратиха стрелбата и хукнаха, други продължаваха да стрелят напосоки, без да ги е грижа дали улучват своите в отчаянието и стремежа си да спрат Джак Феч.

Рия гледаше от вратата, но не помръдна, докато майор Уилямс не се появи сред хаоса и насочи пистолет към нея. По лицето му имаше кръв, той крещеше нещо, но във всичката тази бъркотия и врява нищо не се чуваше. Във всеки случай нямаше никакво значение, пистолетът в ръката му бе достатъчно красноречив. Тя се опита да стане, но краката все още не я държаха. Потътри се по пода, а Уилямс я последва. И тогава внезапно някой застана между нея и Воина. Уилямс все пак стреля, но новодошлият се изсмя кратко и улови куршума във въздуха. Попремята го небрежно в ръка, после го хвърли настрани, а Уилямс зяпна, не вярвайки на очите си. Рия вдигна очи към спасителя си, той се обърна към нея и й се усмихна.

— Не се тревожи, любима — каза Ленард Аш. — Всичко ще бъде наред.

Уилямс хвърли пистолета по Аш, обърна се и побягна. Аш го настигна с пет-шест стъпки, вдигна го с една ръка и го запрати с лице към близката стена. Хоросанът се пропука от удара. Уилямс се плъзна бавно към пода и остана да лежи там, тялото му потръпваше. Аш се върна и помогна на Рия да се изправи, тя се вкопчи в него с всичката останала й сила, сякаш се боеше, че той ще изчезне отново, ако го пусне дори за миг. Зашепна й нежно и дишането й бавно се успокои и се върна към нормалното.

— Наистина не биваше да се безпокоиш — каза той накрая. — Аз съм мъртъв, не помниш ли? Не можеш да убиеш човек, ако вече е мъртъв. Върнаха ме обратно с някаква цел и докато не открия каква е тя, няма да се успокоя. Отне ми малко време да се посъбера и да те издиря, но дойдох веднага, щом можах. Да се махаме оттук. Джак изглежда напълно владее положението. Много по-добър е от мен в боя. Аз губя самообладание.

Рия го удари в гърдите, не беше силен удар, но той изпъшка подобаващо.

— Върви да доведеш Уилямс — каза тя, като се отдръпна от него. — Трябва да говоря с него. Може би сега ще се вслуша в здравия разум.

Аш сви рамене, отиде, вдигна майора и го доведе обратно. Той се олюляваше на краката си, от счупения му нос течеше кръв, но погледът му бе ясен.

— Трябва да прекратим боя — каза кратко Рия. — Достатъчно хора умряха вече. Говоря от името на града, вие говорете от името на Воините. В ролята си на кмет на Шадоус Фол съм готова да преговарям условията за вашата капитулация.

Уилямс се изсмя задъхано.

— Градът ви е извращение, място, бъкащо от грешници и уродливи твари. Ще се погрижа да го изпепелят до основи и да избият всички, преди да отзова хората си. Самото ви съществувание е грях. Вървете по дяволите!

Той измъкна отнякъде нож, Аш бързо застана между него и Рия, но майорът насочи ножа към себе си и го заби, без да трепне, в собственото си сърце. Срути се на една страна и не помръдна. Аш побутна тялото с крак, но не последва нищо.

— Фанатик — измърмори той. — Не можем да преговаряме с тези хора, Рия. Или ние, или те. Ние или те.

Воините търчаха из града като обхванат от паника добитък, преследвани от враг, срещу когото не можеха да се изправят. Тичаха без посока, не обръщаха внимание къде се намират, знаеха само че музиката, която все още гърмеше в главите и сърцата им ги бе преобразила. Те бягаха, а след тях идваха Шон Морисън, останалите музиканти и цяла армия от елфи. Воините не поглеждаха назад, не смееха. Единственото, което бе от значение сега, бе отчаяната нужда да се измъкнат от този ужасен град, който се оказа изобщо не онова, което бяха очаквали. Те захвърляха оръжието и мунициите си докато бягаха — ненужни вече и твърде тежък товар, за да стигнат далеч с него. Харпии и змейове бяха разкъсали хеликоптерите им в небето, танковете и транспортьорите бяха изчезнали в зейналата паст на Кром Круъч, Гигантския червей. Воините бягаха с писъци, крещейки и ридаейки през опустошените и почернели от пожари улици, а музиката ги пришпорваше като бич. В нея имаше вълшебство и мощ, а абсурдната, самодоволна вяра на Воините не бе достатъчна пред лицето на истинското величие и слава.