Саймън Грийн - Шадоус Фол

Войниците го проследиха, докато изчезна в мрака, и после се разпръснаха да покрият входа към коридора. Знаеха какво да правят. Ройс го бе отрепетирал много пъти. Въпреки това огромното пространство ги изнервяше. Всеки звук отекваше безкрайно в тишината и с периферното си зрение сякаш зърваха сенки. Войниците държаха оръжието професионално и гледаха зорко вратата. Отчасти поради тази причина, те изобщо не забелязаха как момичето на име Мад пропълзява зад тях. А след това беше твърде късно.

Маделин Креш се промъкна тихичко в сенките, тъмните й кожени дрехи се сливаха безупречно с мрака. Бе махнала обичайните си вериги и украшения, за да не я издадат с някое случайно проблясване или звук. Промъкна се зад най-близкия до нея страж, беше се навъсила в усилието да е съсредоточена. Сгъваемият нож в ръката й й действаше успокоително, готова бе да го използва. Бе променила обичайния си черно-бял грим с по-неутрален сив, който да скрива лицето й в сенките, и бе намазала с гел късо подстриганата си в стил мохикан коса, така че движението на перчема й да не я издаде. Мад бе последният защитник между Времето и тези хора и тя бе твърдо решена да не го разочарова — каквото и да й струваше това.

Пое си дълбоко дъх, плъзна се плавно от сенките и сграбчи стража изотзад брутално и съвсем просто. С едната си ръка стискаше устата му, за да не може да извика, наръга го с ножа между ребрата и й остана само да го завлече в тъмното, преди някой да е забелязал нещо. Остави отпуснатото тяло да се свлече тихо на пода и се огледа набързо. Всичко бе притихнало. Бе свършило за миг. Маг заби ножа в едното око на войника, просто да е сигурна, и после се подготви за следващата мишена. Усмихна се широко. Вършеше онова, за което бе създадена, и се чувстваше страхотно. Бе чакала дълго да се отплати на Времето за неговата доброта и макар че възнамеряваше да приключи с тази работа възможно най-бързо, така че да се върне при него и да го брани, нямаше да бърза тук. Тя се наслаждаваше. От портретите в галерията видя какво се случи с града, време бе за разплата. Може и да не живееше там, но той си бе нейният град. Лоялността на Мад се отнасяше до малко на брой неща и бе простичка, така си й харесваше. Тя надникна иззад сенките към следващата жертва и нарочно потътри крак, за да чуе той шума. Стражът се огледа, намръщи се — сигурен бе, че е чул нещо, но не бе сигурен какво. Мад повтори звука и той тръгна към нея. Тя се усмихна и подготви ножа си.

Уилям Ройс крачеше напето из Галерията от кости, гледаше право напред. От портретите по стената се носеше врява, бушуваше ярост, понякога хората и създанията в тях вилнееха вътре в лъскавите дървени рамки и се опитваха отчаяно да се измъкнат оттам. Ройс не им обръщаше внимание. Той имаше цел и съдба, които да осъществи, и чудесата на Галерията не значеха нищо за него. Осъзна, че самият той е виновен за разрухата и страданието, но не изпитваше вина. Бе сторил нужното, за да стигне до това място и този момент. Останалото нямаше значение. Беше се озовавал тук много пъти в своите мечти. Бе копнял за Галерията още от детството си, макар че мина доста време, преди да открие какво представлява това място. Размерите и необятността го плашеха като дете, но сега не изпитваше ужас. Това бе само място, през което трябва да премине, за да стигне до Вратата към вечността. Бе и прекият път към божествеността. Пулсът му препускаше шеметно и той неволно ускори крачка. Почти бе стигнал. Скоро щеше да застане пред Вратата, да я отвори, да зададе своя въпрос — този, който цял живот бе чакал, за да може да го зададе.

Движеше се, без да се поколебае, през коридорите, които бе виждал в мечтите си. Накрая те свършиха и той се озова пред Галерията от мраз. Спря на входа, загледан в страхопочитание в нещо, което винаги му бе отказвано в мечтите му. Въпреки присъщите му дисциплина и целенасоченост, той все пак спря да се огледа и да помисли, тъй като имаше много неща, прекалено красиви, за да може човешкото око да ги понесе. Галерията от мраз бе изтъкана от фини рисунки, изваяни от лед, преплитащи се с лъчи от бляскава лунна светлина. Представляваше огромен купол от замръзнали паяжини, невъобразимо сложни, надвиснали високо над него. Ройс пое дълбоко дъх и стъпи на пода от блеснало стъкло. В Галерията се долавяше огромно напрежение и финес, сякаш гигантската структура бе дотолкова точно балансирана, че трябваше само да прекъснеш някой ключов рисунък, за да срутиш цялото място. Без да знае защо, Ройс осъзна, че тя несъмнено е напълно реална, осезаема и той се поколеба за миг, преди да стъпи на огледалния под.