Саймън Грийн - Шадоус Фол

— Тази Врата води към Бога — каза Ройс. — Дошъл съм тук да я отворя и нищо, което кажеш или направиш, няма да ме спре. Ти си могъщ, но и аз имам власт — повече, отколкото можеш да си представиш. Оставил съм хората си на пост да се погрижат никой да не ни безпокои.

— Боя се, че не е така — възрази Времето. — За съжаление тези, които остави на входа на коридора, са мъртви.

Ройс се вторачи в него. Изобщо не му хрумна да се усъмни в думите му. Щом казваше, че са мъртви, значи бе така. Реалността го разтърси, но той не го показа и се овладя. Тук не бе мястото, на което да се показва слаб. Времето кимна с разбиране.

— Не бих си помислил да те спра, Уилям. Вратата към вечността е тук за всеки, който пожелае. Ако наистина си решил да разговаряш с Бог, трябва само да я отвориш и да минеш през нея. Разбира се, ако го сториш, не можеш да се върнеш обратно. Не ме гледай така, Уилям. Не аз създавам правилата. Аз просто работя тук.

— Какво има зад Вратата? — попита Ройс.

Устата му бе пресъхнала, но гласът му бе твърд.

— Не знам — отвърна Времето. — Това е единственото място в Шадоус Фол, което не мога да видя. Това е последната велика мистерия, финалният отговор на всички въпроси, които някога си си задавал. Нали затова дойде тук? Да зададеш своя въпрос?

— Да — потвърди Ройс. — Въпрос. Съвсем прост наистина, но той ме преследва цял живот. Съществува ли наистина Бог?

Демонът изсъска, но не помръдна. Времето се усмихна.

— Трябва да знам — настоя Ройс. — Изградил съм целия си живот върху вярата в Бог и неговото слово. Отказах се от всякаква възможност за нормален живот, от надеждата за земна любов и семейство, за да посветя себе си на Бога. Обучавах се като Воин, създадох армия и я доведох тук, защото в края на краищата вярата не е достатъчна. Не и ако няма доказателство. Ако Бог съществува, тогава всичко, което съм вършил — а съм вършил ужасни неща, — ще бъде оправдано. Ако не, тогава животът ми е бил лъжа и всичко е било безсмислено. Всичките убити, цялото страдание… всичко, от което се отказах, за да стана главнокомандващ.

— Ирония, нали — цяла армия от християни фанатици, които никога не са се съмнявали, предвождани от човек, изгубил вярата си.

— Толкова дълго съм мечтал за това място. За Вратата към вечността, зад която е скрита цялата истина и могат да бъдат намерени всички отговори. Трябваше да дойда тук, независимо от цената, за да знам без всякаква сянка на съмнение. Да знам.

Той пристъпи напред и отвори Вратата към вечността. Навън плисна светлина, ярка, топла, успокояваща. Тръгна без колебание в сияйния поток и вратата се затвори зад него, светлината изчезна. Без нея светът бе по-мрачно място. Времето погледна стоманения демон.

— Някой ден ще настъпи момент, когато никой вече няма да вярва в теб. Какво ще правиш тогава?

— Още не е настъпил — каза демонът със стържещия си глас. — Преди това могат да се случат много неща.

Той изчезна, а след него останаха острата миризма на сяра и два огнени отпечатъка на мястото, където бе стоял. Времето ги стъпка с крак, за да ги изгаси. Погледна затворената врата и въздъхна тихичко. Още не бе настъпил мигът да мине през нея, но някой ден дори и той трябваше да влезе и да види какво има от другата страна. Доста нетърпелив бе това да стане. Обърна гръб на Вратата към вечността и тръгна обратно през Галерията от мраз. Надяваше се Мад вече да е свършила работата си и да е поразчистила. Дано бе така. Прииска му се да изпие чаша хубав, силен чай, а мразеше да му се налага да го прави сам.

Времето се отдалечи от бляскавите ледени драперии, а зад него Вратата стоеше в търпеливо очакване на всички онези, които предстоеше да дойдат.

Рия Фрейзиър караше джипа на Воините по пустите улици с доста висока скорост и Аш незабелязано от нея се вкопчи в предпазния колан. Може и да бе мъртъв, но нямаше смисъл да се поемат рискове. Рия бе намерила джипа изоставен от бягащите Воини пред Библиотеката и го подкара, щом го видя. Аш не бе напълно сигурен, че е редно да го прави, но предпочете да не повдига въпроса. Тя не бе в настроение да слуша обяснения. Оказа се, че Воините са били достатъчно предвидливи, да не оставят ключовете на таблото, но Аш изгледа строго двигателя и той покорно се изкашля и запали. Рия караше с нарастваща скорост джипа по опустошените улици и гледаше мрачно напред. Сякаш не можеше да понесе да гледа какво са сторили на нейния град и си мислеше, че ако само мине колкото се може по-бързо, ще се озове в някоя част, която по някакъв начин е оцеляла и непокътната. Без значение колко бързо препускаше, винаги имаше разрушения, тлеещи огньове и трупове по улицата. Воините бяха дошли в Шадоус Фол и той никога нямаше да бъде отново същият.