Саймън Грийн - Шадоус Фол

Избърза нагоре по стълбите на сградата, а Аш бе точно отзад и чувстваше натрупалото се в почти нетърпимо напрежение у нея. Оказа се, че горе няма никого, на когото да си го излее. Мястото бе пусто и зловещо притихнало. Помощник-шерифите трябваше да са там, служебният персонал да търчи напред-назад, да отговаря на въпроси по телефона и да оправя проблемите, но коридорите бяха пусти, а вратите на празните офиси зееха отворени навсякъде, накъдето погледнеш. Рия и Аш продължаваха да вървят, стъпките им отекваха силно в тишината и никой не се появи, за да ги спре. Най-после стигнаха преддверието на кабинета на шерифа и завариха двама от помощниците му, отпуснати тежко в две кресла да пият кафе. Те вдигнаха поглед при влизането на Рия и Аш и като я познаха, се изправиха на крака. Единият бе рус, а другият тъмнокос, но и двамата си ги биваше — високи, мускулести, малко позакръглени в ханша от многото седене в колите. И двамата изглеждаха уморени, имаха кръв по униформите — не бе тяхна. Погледнаха бързо към затворената врата на офиса на шерифа, не казаха нищо.

— Е, добре — започна Рия хладно, — какво, по дяволите, става тук? Хубаво ще е да имате задоволителен отговор, защото не съм в настроение. Имах наистина лош ден, а вашият може да се окаже дяволски по-лош. Казвайте.

Двамата се спогледаха.

— Аз съм Колинс — каза русият. — Това е Люис. За момента ние представляваме закона в Шадоус Фол. Което идва да покаже в какво отчаяно състояние са нещата. Останалите са или мъртви, или изчезнали, вероятно избити, а шерифът е… некомуникативен. Радиостанцията е извън строя. Няма кой да работи с нея. Явно Воините са били тук по-рано, изкарали са всички навън под строй, под дулата на оръжията, строили са ги в редица до стената зад участъка и са ги разстреляли. Телата още са там, ако искате да погледнете. Воините вероятно са възнамерявали да завземат участъка и да командват тук, но когато с Люис се върнахме, нямаше никого. Будни сме цяла нощ, търчахме насам-натам като луди да помогнем с каквото можем. Сега сме уморени, малко си почиваме. И ако това не ви устройва, г-жо кмет… Изчерпани сме.

Аш се изненада като чу Рия да отговаря със спокоен, разумен тон.

— Всички сме уморени, но още не можем да спрем, за да си починем. Нашествието е прекратено, но има неща, които трябва да се направят. Труповете трябва да се съберат и изгорят или скоро ще ни помете някоя епидемия. След това трябва да намерим храна, вода и подслон за живите. Ще почиваме по-късно, като имаме време. Ричард е в кабинета си, предполагам?

Двамата помощник-шерифи погледнаха пак към затворената врата, а Колинс кимна неохотно.

— Там е, но не може да ви приеме. Отказва всякакви срещи в момента.

— Мен ще приеме — каза Рия. — Аз му плащам заплата.

Тя отиде решително до вратата и натисна дръжката силно няколко пъти. Беше заключено. Рия изгледа гневно вратата и повиши тон, нетърпящ възражение.

— Ричард, Рия е. Отвори вратата. Трябва да поговорим.

Отговор не последва. Тя отново натисна рязко дръжката няколко пъти, после отстъпи назад и даде знак на Аш. Той впери решително поглед в заключалката и тя изщрака. Рия влетя в кабинета на Ериксон и понечи да отвори уста в унищожителна тирада, но преглътна, когато го видя да седи в стола си, захлупил се върху бюрото, заспал дълбоко. Дрехите му бяха обгорели, сякаш в някакъв момент се е намирал в близост до някой пожар. В началото Аш си помисли, че човекът е просто изтощен, но после видя празната бутилка от уиски да лежи на пода до бюрото му и недалеч от протегнатата му ръка втора, отворена. Рия изпусна насъбрания въздух в продължителна бавна въздишка.

— О, Ричард… не сега. Не сега.

Тя отиде до него, разтърси рамото му. Той се размърда, измърмори нещо и толкова. Рия даде знак на Аш и двамата заедно повдигнаха Ериксон да седне в що-годе изправена позиция на стола. Рия провери пулса му по часовника си и сбърчи нос като усети застоялата миризма на алкохол по него.

— Той… добре ли е? — попита Аш.

— Мъртвопиян, но жив.

Рия пусна ръката на шерифа и тя се стовари отпуснато върху бюрото. Тупна тежко и Аш трепна съчувствено. Рия погледна към вратата и двамата помощници, които надничаха вътре.

— Люис, Колинс, елате тук. Откога е в това състояние?

Двамата почти едновременно свиха рамене.

— Така го заварихме преди час, когато се върнахме — отвърна Колинс. — Сигурно не е бил тук, когато са избили хората от участъка. Опитвахме се да се свържем с него по време на сраженията, но той не отговаряше. Сега разбирам защо. Разбирам по изражението ви, г-жо кмет, че не сте особено изненадана.