Саймън Грийн - Шадоус Фол

— Да — отвърна тя. — Ескалибур. Мечът на крал Артур.

— Сега е твой. Измъкни меча от камъка, Маделин.

Тя го изгледа продължително, после погледна меча. Онази част от острието, която стърчеше, сякаш засия по-ярко пред очите й. Отиде бавно и застана пред камъка. Напречната част бе от лъскаво сребро, но дръжката бе облечена в старинна кожа, тук-там потъмняла от годините и потта. Ескалибур. Хвана дръжката, пасна на ръката й сякаш винаги е бил там. С леко движение тя измъкна меча от камъка и го вдигна високо. От него заструи светлина и изпълни залата подобно първите лъчи на слънцето на зазоряване. Почти не тежеше, въпреки големината си, но Мад не се съмняваше в неговите сила и мощ. Усети ги дълбоко в себе си, като песен, прегърнала душата й. Обърна се и се върна при Времето на неговия трон, сякаш бе застанала начело на парад. Той държеше ножница и колан в ръцете си, тя ги пое от него, пъхна меча в ножницата и закопча колана на кръста си. Почувства, че е способна да постигне всичко, наистина всичко.

— Е — каза шеговито, — значи ли, че съм кралица на Англия сега?

Времето се усмихна леко.

— Боя се, че не. Това предложение важеше само веднъж. Но ако ти харесва, може да казваш, че си кралица на Шадоус Фол. Моята сила е в меча — щом ти потрябва, извади го. Може и да съм параноичен и никога да не ти се наложи в пристъп на гняв, но ако трябва да извадиш Ескалибур, направи необходимото. Каквото и да е то.

Млъкна за миг, постоя със затворени очи, а тя се запита дали не е заспал, но той внезапно се размърда, сякаш се бореше с пристъпите на сънливост и се усмихна отново на Мад.

— Маделин, това може да се окаже последната ни възможност да поговорим. Има толкова неща, които ми се е искало да ти кажа, но не съм успял. Без съмнение Времето, което заеме моето място, ще има достъп до всички мои спомени, но ми се иска да ти кажа следното, докато все още съм себе си. Винаги съм те обичал, Маделин. Не бих те обичал повече, ако беше моя родна дъщеря. Ще ми се… да имахме още време да сме заедно.

Той се облегна назад и затвори очи. Маделин подсмръкна няколко пъти да овладее сълзите, напиращи в очите й. Чакаше, но той не каза нищо повече. Тя се качи на платформата до трона и се надвеси над него. Лицето му бе силно сбръчкано, като на мумия, а ръцете му бяха останали само кости в съсухрена кожа. Мад каза името си, но той не отговори. Дишането му бе забавено и тревожно повърхностно. Тя седна до трона му да изчака.

— Никога не съм искала да бъда твоя дъщеря — каза тихичко. — Не и твоя дъщеря .

Шон Морисън се върна в земята под хълма с песен на уста и огромна тежест бе паднала от сърцето му. Повече или по-малко градът бе оцелял след нашествието на Воините и той бе видял как елфите отиват отново на война с цялата си слава. И на всичкото отгоре музиката го бе завладяла отново, както някога, преди да умре и да дойде в Шадоус Фол. Той пя със своите приятели, безумно, неподправено и завладяващо и за миг неговата легенда заживя отново. Вървеше усмихнат широко в подземните тунели, пееше една стара песен и в този ден бе чудесно да е жив.

Всички тунели бяха празни и след известно време той осъзна, че в застиналия въздух се чува единствено неговият глас. Прекъсна песента си и спря, за да се ослуша. Нищо не помръдваше и за пръв път осъзна, че се движи в блед кръг светлина, като от прожектор в тъмното. Намръщи се и се огледа. Липсваха дори блуждаещите огньове, които трябваше да осветяват пътя му. Тръгна отново и светлината се раздвижи заедно с него. Намръщи се повече. Вече трябваше да е срещнал някаква форма на живот, дори и да е само някой коболд или червеи, които се вият в стените, но нямаше нищо, съвсем нищо. Тръгна малко по-бързо.

Стигна до Стража, огромната озъбена глава, която блокираше тунела, изпълваше го от пода до тавана. Светлосивият камък бе напукан и избледнял, сякаш всичките тези дълги години го бяха победили. Челюстите зееха отворени, очите гледаха невиждащи над главата на Морисън и на някакво първично ниво той разбра, че това е само камък и нищо повече. Стражът вече не съществуваше. Навлезе в зейналата паст и внезапно се затича, мяташе ръце встрани, бягаше не от нещо в тунела, а към една възможност, която изпълваше сърцето му със страх. Тичаше все по-бързо, сякаш можеше да надбяга съмненията и страховете, които бушуваха в него и най-после изхвърча от тунелите, озова се в голямата пещера, където бе дворецът на елфите.

Дворът се простираше пред него неподвижен и притихнал. Пое дълбоко дъх и миризмата на гнило изпълни съзнанието му. Продължи бавно напред, мина през високите порти от ръждясало черно желязо и внезапно потрепери. Въздухът трябваше да бъде неприятно топъл и влажен, но беше студен. Студено като в гроб. Джунглата от растения пред него бе мъртва и гниеше, сякаш процесът на разложението бе продължил необезпокоявано със седмици. Разхвърляните скулптури на странни създания и героични елфи бяха съборени под тежестта на изгнилия бръшлян, който ги бе погълнал. Навсякъде лежаха останки от дребни тела, единственото останало от малките създания, които живееха в джунглата. Морисън разгледа внимателно няколко от тях, но нищо не подсказваше от какво са измрели.