Саймън Грийн - Шадоус Фол

— Всъщност не, не съм — каза Рия. — Винаги е обичал да си пийва в критичен момент. Първо, трябва да го събудим, после да го накараме да изтрезнее. Нужен ни е, трябва да се размърда. Шерифът е символ, хората ще го послушат, мен може да не искат да чуят. Предполагам, че има душове някъде тук? Добре. Заведете го там, съблечете го, поставете го под някой душ и му пуснете студена вода. Аз ще направя кафе. За по-малко от час го искам буден и във форма. Защо още сте тук?

Колинс погледна Люис.

— А мислехме, че той преувеличава за нея. Хващай едната му ръка, аз — другата. Ако има признаци, че ще повръща, пускай го. Няма да си цапам дрехите повече.

Дотътриха го до вратата, тогава Колинс се обърна.

— Може да поискате да погледнете докладите на бюрото му. Оставихме му ги там да ги прочете, когато намери за добре.

Рия взе книжата от бюрото и се съсредоточи върху тях, а двамата помощници измъкнаха шерифа от кабинета му. Аш понечи да каже нещо в извинение на Ериксон, но млъкна, като видя изражението й. Неочаквано тя изглеждаше уморена и смазана, сякаш това, което бе открила в докладите, й бе дошло в повече.

— Какво има? — попита Аш.

— Изглежда тревогите ни не свършват дотук — каза Рия. — Според тези доклади има все повече доказателства за серия от убийства, станали по време на нашествието, които не са свързани с Воините. Някои от тях са извършени в райони, до които войниците едва са стигнали. Става ясно, че нашият сериен убиец е използвал нашествието за прикритие, за да се развихри. Както винаги, няма свидетели, никакви следи, само трупове.

Помълчаха известно време Рия остави книжата на бюрото и седна в стола на шерифа.

— Какво ще правим? — попита Аш.

— Първо ще се погрижим Ричард да изтрезнее — отвърна тя. — А после… ще заложим капан.

Мад влачеше последния войник по един от коридорите на Галерията от кости, когато Времето се свърза с нея. Мъртвецът бе най-тежък от всички и тя нарочно го бе оставила за накрая. Шест на шест фута и двеста и петдесет фунта. Помисли си печално, че ако бе някой леопард, би било по-добре да бъде препариран, качен някъде нависоко, на видно място в Галерията, за да обезсърчава посетителите, но знаеше, че никога няма да успее да убеди Времето да се съгласи на това. Той нямаше усет за стил. Спря да си поеме отново дъх и се протегна, защото целият гръб я болеше. Бе тежка задача да се отърве от дванадесетте Воина, които бе убила, но през повечето време си тананикаше и си подсвиркваше весело, докато работеше. Дванайсет професионални войници, въоръжени до зъби, от тях бликаше тестостерон и нито един от тях не бе усетил какво го очаква, докато не им го забиеше между ребрата.

Беше пуснала предишните единайсет трупа в един портрет, на който бе изобразена бездънна яма. Поне предполагаше, че е бездънна. Със сигурност никой от тези, които пусна там, не се бе върнал да се оплаква. Дванадесетото тяло, освен че бе най-голямо и най-тежко, се намираше най-далече от портрета, но дори и така, бе отбелязала добро време, докато го влачеше по коридорите. Щеше да се върне и да почисти кървавата диря после. Е, всъщност може да накара някой робот да го направи — когато проработят отново. Мад не си падаше особено по чистенето.

Тя повдигна горната част на тялото над рамката на портрета и се зае да убеди и останалата част да го последва. Дърпаше нагоре и се напъваше, докато очите й се облещиха, пот се стичаше по лицето й, а проклетото нещо не помръдваше и на инч. Отдръпна се и го срита няколко пъти, ей така, на общо основание, а после сграбчи единия крак и се опита да прехвърли тялото над ръба. Подпря го с гръб и накрая го закрепи както трябва. Още едно повдигане и ще го прехвърли. И точно в този миг, разбира се, гласът на Времето прозвуча силно в главата й.

„Маделин. Ела при мен. Имам нужда от теб.“

— Не може ли да почака малко? — попита Мад позадъхана. — В момента съм заета.

„Идвай. Идвай, сега.“

— Понякога — каза Мад — чувствам, че нашите отношения се нуждаят от професионален съвет по някои въпроси. Иначе казано, ако не кажеш „моля“ и то да прозвучи убедително, не само няма да дойда при теб и на куково лято, но може всъщност да реша да си стоя тук и да сдържам дъха си, докато не посинея.

„Моля те, ела. Нуждая се от помощта ти.“

— Така е по-добре — каза Мад заядливо. — Ще съм при теб след минута, ако не си счупя гърба преди това. Отваряй бурканчетата с благовонни масла и надуй няколко възглавнички, докато дойда.

Тя сграбчи решително крака на мъртвия Воин и се зае с нови сили със задачата. Тялото се олюля на ръба, последва кратко колебание относно това кой е по-важен, после то се предаде, плъзна се грациозно над ръба и изчезна в тъмнината. Мад се изплю след него, избърса с ръкав потта от лицето си и тръгна през Галерията от кости. По тона на Времето разбра, че е нещо неотложно и той бе отстъпил твърде лесно, което не бе в стила му. Ако съществуваше нещо, с което старецът разполагаше в изобилие, то това бе време. Безсмъртието ти дава право да гледаш лежерно на нещата. Но той бе казал, че се нуждае от нея. Мад ускори крачка. Каквото и да е станало, не беше далеч. Той никога не бе далеч, без значение откъде тя тръгваше към него. Такова бе това място.