Саймън Грийн - Шадоус Фол

Той продължи да върви и намери двама елфи с лице един срещу друг, увити в изсъхнали розови храсти, чиито бодли бяха пронизали безцветната им плът. Очите им бяха затворени, не дишаха. Морисън докосна колебливо един от тях и двамата паднаха вдървено на земята, увити в мъртви рози като в трошлива плащаница. Той коленичи до тях, но отново нямаше и следа от причината за тяхната смърт. Плътта им бе студена и ужасяващо поддаваше при докосване. Морисън отново се изправи, дишаше тежко и клатеше глава невярващо. Отново хукна, пробивайки си с усилие път през изгнилата растителност. Закрещя за помощ, викаше някой да дойде, някой да отговори, но отговор нямаше и никой не се появи. Неговият глас бе единственият звук в цялата тази всепроникваща тишина. Сякаш отне цяла вечност да прекоси огромния двор, но накрая стигна до високата тясна порта в отсрещната стена. Тя зееше отворена, сякаш вече нямаше нужда да бъде затваряна.

Мина през нея и влезе в Кеър Ду, последната крепост на елфите. Забърза по огромните каменни коридори, като от време на време продължаваше да вика, но никой не му отговаряше. Тук-там виждаше елфи в каменните стени. Всички бяха мъртви. Накрая стигна до залата, в която се събираше Съвета на елфите и спря пред огромните двойни врати. Бяха леко открехнати, сякаш го подканваха да ги побутне и да ги отвори, да види какво се крие зад тях. Част от него не искаше да го направи, щеше му се вместо това да се обърне и да избяга обратно през двора, а не да се изправи пред една истина, която вече подозираше. Ала не можеше да го стори. Трябваше да разбере. Бутна вратата и тя се отвори леко пред него.

И накрая Шон Морисън влезе в залата, последното лобно място на елфите от Кеър Ду, и ги завари да го очакват, проснати на пода в своите пищни одежди като мъртви птици в Рая. Бяха стотици, безчет, лежаха грациозно заедно, сякаш просто бяха полегнали където са стояли и бяха потънали в сън, от който нямаше да се събудят. Морисън пристъпи бавно между тях, вървеше внимателно напред и се оглеждаше с нарастващо отчаяние за някакъв признак на живот. Нямаше такъв в двора на елфите.

Накрая стигна до троновете близнаци на техните пиедестали в другия край на огромната зала. На тях седяха крал Оберон и кралица Титания, неизразимо прекрасни, безнадеждно красиви — и двамата мъртви. Държаха се за ръце. До тях Пък, единственият несъвършен елф, висеше от импровизирана бесилка, поклащаше се бавно насам-натам, сякаш от някакъв недоловим ветрец. Дебелото въже се бе врязало дълбоко във врата му, но лицето му бе спокойно и умиротворено. Морисън се изкачи до троновете и колебливо докосна сплетените ръце на Оберон и Титания. Плътта им бе покъртително студена. Обърна се и погледна Пък, а елфът отвори очи и му намигна.

Морисън извика от изненада, отскочи назад и внезапно се озова на земята. Сърцето му биеше до пръсване, по лицето му изби пот. Пък се изсмя тихичко, продължавайки да виси на своята бесилка. Морисън с мъка се изправи на крака.

— Ти, копеле — каза накрая. — Помислих, че си мъртъв. Мислех, че всички сте мъртви.

— О, така е — отвърна безгрижно Пък. — Поне те са, а и аз скоро ще бъда. Само изчаках, за да се сбогувам с теб, човече, малък барде. Времето на елфите най-сетне изтече и само аз останах, за да ти кажа защо. Винаги съм те харесвал, теб и глътката свеж въздух, която донесе в двора на елфите с твоите човешки чудеса и песни. Нямаш представа колко досадно може да е безсмъртието. Затова изчаках съвсем малко, за да ти кажа сбогом и да ти благодаря за онова, което ни даде — за последния твой велик дар.

— Не разбирам — каза шокирано Морисън. — Какво се е случило тук?

— Решихме да умрем — отвърна Пък. — Забравили бяхме колко сме се отдалечили от великото начало. Тогава бяхме величествени, мъдри и прекрасни, непобедими на бойното поле. Сражавахме се срещу всички раси, много от които вече не съществуват, и никой не можеше да ни победи. Накрая стигнахме до момента, когато единственият враг, който заслужаваше нашето внимание, се оказахме ние самите. Но дотогава бяхме създали оръжия и техника с такава безпощадна сила, че ако ги бяхме обърнали срещу себе си, неминуемо щяхме да се самоунищожим. Затова отвърнахме лице от тъмните радости на битките, заключихме оръжията на място, от което не можехме лесно да ги вземем, и насочихме мислите си навътре в себе си.

Видя какво ни причини това. Постепенно изгубихме своята слава и пропаднахме толкова, че вече не си спомняхме какви сме били някога. Тогава се появи ти, малък барде, и ни помогна да си спомним. А когато спомените се върнаха, знаехме, че вече не можем да бъдем това, в което сме се превърнали.