Саймън Грийн - Шадоус Фол

Беше чудесна последна битка, в която ни поведе ти. Много хора и всякакви създания паднаха пред мисълта и стоманата ни, за да се надигнат отново, за да ни служат. Изумителен погром, велико въодушевление от битката. Липсваше единствено жестокото опустошение и плячкосване, но ти простихме в замяна на удоволствието, което ни достави. Изпитахме забравени трепети и удоволствия и се наслаждавахме на величавите си бойни умения. След като преоткрихме удоволствието да сме непобедими като вълци, не можехме, не искахме да станем овце отново. Затова решихме да се сбогуваме с живота достойно, да го напуснем във велик момент, в апогея на своята история. Знаехме, че няма да има по-подходящ ден от този. Затова се завърнахме у дома, сбогувахме се, легнахме и умряхме.

На Морисън му се прииска да каже нещо, каквото и да е, но не намираше думи. Сълзи пареха в очите му.

— Последни слова — каза Пък внимателно. — Последно предупреждение в израз на нашата признателност. Настъпил е моментът да се изправите срещу Уайлд Чайлд, когато приятел ще се обърне срещу приятел и брат срещу брата. Много отдавна видяхме, че идва, но не ви казахме, за да не ви плашим. Не можехме да направим нищо, за да го спрем или да ви спасим от мрака, който ще настъпи. В края на краищата може и затова да сме решили да умрем. Защото вие, хората, щяхте да ни липсвате толкова много. Сбогом, Шон. Изпей ни една последна песен, моля те.

Той затвори очи и дъхът му спря. Пък, господарят на Арсенала, единственият несъвършен елф увисна неподвижно и умря на въжето. Морисън протегна ръка и го докосна по рамото. Пък не помръдна. Морисън го побутна по-силно, тялото бавно се залюля, а въжето изскърца тихичко. Тогава Шон Морисън, единственият бард сред хората, който е пял в последния двор на елфите се обърна и излезе бавно от залата на смъртта с високо вдигната глава, без да плаче. Все още. Щеше да поплаче по-късно. Вместо това той извиси глас и запя една последна песен за тези, които вече не можеха да го чуят. Пееше с разбито сърце, а песента му ехтеше в празния двор и всички опустели коридори на Кеър Ду.

Рия Фрейзиър и Ленард Аш намериха Сузан Дюбоа в нейната барака край реката. Бе рано сутринта и изгряващото слънце разпръскваше златиста светлина над целия свят. Някъде пееха птици, звънко и настоятелно, а по реката край каменната статуя на русалка, потопена наполовина в тъмнозелените води, плаваше величествено самотен лебед. Рия я погледна замислено. Бе сигурна, че я нямаше там последния път, когато се отби при Сузан. Но такъв си беше Шадоус Фол. Тя огледа Аш набързо, за да се увери, че изглежда прилично и после почука на входната врата на колибата. Тя се отвори в мига преди да спре да чука, сякаш Сузан бе очаквала посетители. И кой би се наел да твърди обратното? Рия прикри изненадата си зад приятна усмивка. Дамата, която живееше край реката, знаеше доста неща, именно затова бяха дошли при нея.

Сузан отстъпи назад, за да влязат посетителите й, и погледна подозрително Аш. Той й се усмихна очарователно, тя изсумтя и се извърна рязко. Рия го погледна, а той сви рамене. Тогава разбраха, че Сузан вече има посетители, които станаха на крака, усмихнаха се и кимнаха на Рия и Аш. Рия превключи на режим дежурна учтивост и се възползва от възможността да се огледа незабелязано. Мястото все така изглеждаше сякаш току-що е паднала бомба. Пръстите я засърбяха за някакъв парцал, лопатка и четка, а може би и някоя голяма лопата. Сузан бе известна с това, че предпочиташе да назовава предпочитаните от нея жизнени условия като удобна неразбория — все едно да опишеш Воините на Кръста като превъзбудени туристи.

— Аз съм Джеймс Харт — чу се глас наблизо и Рия начаса насочи вниманието си към настоящето.

Мъжът пред нея бе съвсем обикновен на вид, може би мъничко стар за дрехите, с които бе облечен, и плитката си. Имаше и вид на човек, който може да си позволи да изгуби известна сума пари. Нищо от това не попречи на ведрата й усмивка и дружелюбно държание. Тя машинално пое протегнатата му ръка.

— Значи вие сте Джеймс Харт — чу се да казва. — Мислех си, че сте по-висок.

Харт се засмя учтиво.

— Много хора ми го казват.

Жената до него се представи като Поли Къзинс и Рия се постара да не й проличи, че е двойно стъписана. Всички в Шадоус Фол бяха чували за жената, хваната в капана на собствената си къща от собствените си мисли. Трябва да се бе случило нещо драстично, за да се промени положението й, но Рия не бе чула ни дума за това. Което идваше да покаже как е започнала да губи връзка с нещата. Ръкува се с Поли и й отправи стандартна служебна усмивка. Въпросите трябваше да почакат за друг път. Имаше работа да върши тук. Обърна се към Сузан.