Саймън Грийн - Шадоус Фол

— Освен това — каза войникът зад него — те ни излъгаха. Този град не е онова, което ни казаха, че е. Уверяваха ни, че ще се бием срещу демони, вещици и уродливи твари за прослава на Господа. Никой не спомена жени, деца и герои от детството. Дойдохме да мъстим и да спасим невинните, а вместо това се оказа, че трябва да ги избиваме. Тук видяхме разни неща, странни, чудни неща… Градът не е това, което ни казваха.

— Не е — потвърди войникът Питър Колдър, като излезе напред от редиците на елфите с Бруин Беър до него. — Той е нещо повече. Място на мечти и чудеса, а ние се развилняхме като злобни деца в катедрала и унищожавахме онова, което не можем да разберем или да оценим. Нанесохме достатъчно разруха тук. Това е мястото, където нашите мечти живеят. Не можем да го унищожим, без да унищожим и себе си.

В този миг един по един войниците от огромната обезверена тълпа захвърлиха останалото оръжие и вдигнаха ръце над главите си. Всеобщото напрежение бавно намаля, когато всички на площада и в страничните улички разбраха, че сраженията са прекратени. Войната за Шадоус Фол бе стигнала своя край и те бяха оцелели. Мъжете се обръщаха един към друг, усмихваха се, смееха се и се прегръщаха, облекчението им подейства като благослов. Аш прегърна свойски Рия през раменете.

— И така, г-жо кмет, какво ще правим сега? Ние спечелихме, но градът е разрушен. И какво ще правим с военнопленниците? Нямаме условия да ги заключим някъде, нито да ги пазим, но и не можем просто да ги пуснем да си вървят. Не и след всичко, което причиниха тук. Жителите на града изобщо не биха го допуснали. Не съм сигурен, че и аз бих.

— Офицерите отиват на съд — каза Рия. — Както и всички, участвали в зверства, които могат да бъдат доказани. Останалите… са само войници, повярвали, че вършат, каквото трябва. Били са излъгани и сега го знаят. Ще останат тук и ще бъдат част от града. Ще дирят изкупление и по този начин ще го получат. Могат да започнат с това да погребат мъртвите и от двете страни, а после биха могли да се заемат с построяването на разрушените от тях сгради. Докато приключат, ще минат години, достатъчно време за прошка и от двете страни.

Аш кимна и известно време те стояха мълчаливо, потънали в собствените си мисли. Накрая Аш се размърда.

— Чудя се какво ли се е случило с главнокомандващия им.

Рия сви рамене.

— Не знам. Вероятно никога няма да узнаем. Може би времето му е изтекло.

Хората на Ройс се надигаха и се напъваха да затворят тежката врата под напора на вилнеещата снежна буря навън. Мощни вихрушки сняг връхлитаха край тях в коридора. Общо бяха дванайсет и трябваше да обединят всичките си сили, за да успеят да затворят вратата, сантиметър по сантиметър. Накрая успяха, хлопнаха тежките резета, после се облегнаха изнемощели на нея, докато си поемат въздух. Няколко заблудени снежинки още се носеха във въздуха, довеяни в замъка Вси Светии от безпощадния вихър на бурята отвън. Ройс и хората му изтупаха снега от косата и дрехите си и се огледаха. Бяха изминали дълъг, труден път, за да стигнат до това място, и за тяхно удовлетворение то изглеждаше точно толкова огромно и внушително, колкото си го бяха представяли. Таванът се губеше високо в тъмното над тях, а коридорът бе достатъчно широк да мине танк. Бе много тихо. Въпреки яростта на бурята навън, не се чуваше нито звук.

Уилям Ройс, върховен главнокомандващ на Воините на Кръста, си позволи да изпита искрица задоволство. Бе се заклел да дойде на това място, независимо какви пречки постави по пътя му съдбата — и го бе постигнал. Оттук оставаше малко до Галерията от мраз и Вратата към вечността. Той стоеше мълчаливо и се наслаждаваше на мига, а хората му образуваха кръг около него. Бяха добри войници. Бе ги подбирал и обучавал лично през годините, за да са негова елитна охрана. Можеше да им повери живота си; може би бяха единствените, на които вярваше истински. Нямаше да им хареса, ако им каже да останат тук, а той да продължи по коридора сам. Но това бе неговият миг, неговата съдба и не би споделил онова, което го очакваше, с никой друг. Накрая бе близо до своята цел, само мигове го деляха от това да отвори Вратата към вечността и да зададе въпросите, които цял живот бе чакал да зададе. Да научи отговора най-после…

Той заговори високо и дванайсетте мъже реагираха незабавно. Огледа ги, позволи им да забележат как тържествува и после им съобщи намерението си. Бе прав, не им хареса, но никой не възрази, нито попита за плана му. Добре ги беше обучил. Те му принадлежаха телом и духом и така, както не задаваха въпроси на Бог, на когото заедно служеха, не биха попитали и него. Ройс им заповяда да охраняват входа на коридора и да се погрижат никой да не може да го последва. Всеки — без изключение, — който се появи, следваше да бъде убит начаса и трябваше да останат на тази позиция докато той се върне, без значение колко щеше да се забави. Те кимнаха мълчаливо и му отдадоха чест. Той козирува в отговор, усмихна се кратко и после тръгна по тъмния коридор напред.