Саймън Грийн - Шадоус Фол

Калахан спря на един открит площад и се огледа. Мястото бе тихо и пусто, макар да имаше следи, че съвсем скоро тук се е водила някаква битка. Той използва съвършените си сетива и откри, че са притъпени, забулени. Имаше нещо на площада до него, което не можеше да види. Още като осъзна това, магията се развихри, погълна и него, и всичко наоколо в нажежени до бяло пламъци. Уличните лампи наблизо клюмнаха като умиращи цветя, а улицата се пропука от силната горещина. По целия площад въздухът бе нажежен, а боята и по най-далечните сгради подпухна и завря.

Насред тези пламъци стоеше отец Калахан, спокоен и невредим. Магията се засили, повърхността на улицата около него закипя и пак не можа да го засегне. Той бе Божи служител и силата на Бог бе с него. Използва своите съвършени сетива и бързо локализира източника на атаката. Воините бяха изпратили своите свещеници магове срещу него. Мощта им бушуваше в тях, безпощадна и могъща и Калахан знаеше, че не може да избяга. Докато още съществуваше кръгът на тези магове, Шадоус Фол не бе в безопасност. Той потуши пламъците около себе си само с мисъл и се насочи към свещениците — в този миг битката бе между тях, тяхната вяра срещу неговата.

Двете сили се сблъскаха челно. Нямаше място за хитрости и маневри, нито за диалог или компромис. Битката бушуваше ту така, ту иначе, превключваше от физическо на духовно ниво и обратно. Площадът бе погълнат от пъкъла, който пръсваше околните сгради като гнил плод. И бавно, стъпка по стъпка, Калахан бе отблъснат назад. Силата му бе новост за него, а те бяха толкова много. Той теглеше все повече резерви от нея, знаейки, че времето му на смъртен изтича, но бе безсилен да го предотврати. Човек не бе създаден да използва мощ като тази и тя го изчерпваше телом и духом. Затова направи единственото, на което бе способен, единственият избор, който му бе останал. В един миг я призова всичката и я остави да направи каквото иска с него. Тя се развилня, задвижена от всяка капчица от останалата негова жизнена сила, и свещениците магове отстъпиха, неспособни да се мерят с магическите му умения, защото накрая Калахан не се боеше да умре, докато те се бояха. Кръгът се разпадна, когато всеки се опита да се спаси поотделно, и разединени и с разбита вяра, те бяха безпомощни срещу онова, което ги връхлетя.

Пламъците намаляха, запремигваха и изгаснаха. Температурата бързо падна до нормалната, всичко притихна и нищо не помръдваше на почернелия от огъня площад. Насред всичко това лежеше един мъртъв човек, един овъглен труп — помирил се със себе си и най-после намерил покой.

Рия Фрейзиър спря да се бори и остави двамата войници да я влачат накъдето искат. Тя се препъваше, главата й бе замаяна, зърваше за кратко покрай себе си разрушени сгради и тичащи хора. Едното й око бе подпухнало и затворено, по лицето й имаше кръв, имаше кръв и в устата й от побоя, който й нанесоха, когато я заловиха. Те бяха бесни заради хората, които Аш бе избил, преди да го убият. Блъскаха я напред и назад един към друг, не я оставиха да падне, удряха я безспир. Не се съмняваше, че биха я пребили до смърт, ако не бе успяла да ги накара да разберат, че е кметът на Шадоус Фол. Тогава отстъпиха неохотно и я оставиха да лежи трепереща и ридаеща на земята, докато един от тях се обади на началниците си за инструкции.

Побоят я бе разтърсил, смаза увереността й на някакво първично, инстинктивно ниво. Бяха се позабавлявали с нея, наслаждаваха се и тя не можа да направи нищо, за да ги спре. Освен да не спира да мисли. Докато разсъждаваше и планираше, не беше победена. Можеха да потрошат тялото й, но не можеха да прекършат духа й. Тя спря да плаче и за да се овладее заподсмърча и запреглъща, после бавно се изправи в седнало положение. Ребрата я боляха при всеки дъх, а стомахът й бе кълбо от болка. Изплю се няколко пъти, за да премахне вкуса на кръв от устата си.

Един от войниците се върна и се надвеси над нея, а тя се сви инстинктивно. Той я издърпа да се изправи на крака, без дума да продума и я задържа така, докато друг войник закопча с белезници ръцете й отзад. После я завлякоха до един джип наблизо, хвърлиха я в каросерията и потеглиха. Тя нямаше представа накъде я карат, улиците прелитаха край тях, долавяше за миг само шума и усещането за шеметната скорост, но фактът, че побоят бе прекратен, й вдъхваше надежда. Някой все още смяташе, че е ценна, че може да им е от полза. С мъничко късмет би могла да измисли как да се спаси. Най-накрая джипът спря, измъкнаха я от него и я повлякоха по улицата. После се запрепъва по някакви стъпала, влязоха в някаква сграда и едва тогава разбра къде я бяха довели. Градската библиотека.