Саймън Грийн - Шадоус Фол

Калахан излезе от болницата, пробивайки си път през тълпите и крещеше под напора на силата, която бушуваше у него. Озова се навън, на открито, и бурята от гласове в главата му постепенно поутихна. Възползва се от внезапно появилото се чувство, че може да ги контролира и ги прогони. Постоя един безкраен миг, като потреперваше безпомощно и постепенно се примири с това, което му се бе случило. Сега имаше власт, истинска власт и за разлика от Августин, нямаше да се поколебае да я използва.

Опита колебливо своите нови, по-мощни сетива и засече битка, която се водеше на шест пресечки от него. И двете страни бяха в затруднено положение, но никоя от тях не искаше да отстъпи. Калахан използва миниатюрна частица от своята нова сила и без усилие се издигна във въздуха. Понесе се в нощното небе, студеният вятър напълни очите му със сълзи, а той летеше към стрелбата и виковете.

Увисна в пространството над двете сражаващи се групи и накъдето погледнеше, оръжията засичаха, а експлозивите не избухваха. Раните заздравяваха и полумъртвите се изправяха на крака, примигваха и се оглеждаха несигурно. Дълго време изглеждаше, че битката е приключила, после един офицер от Воините излая някаква заповед, в ръцете на хората му се появиха ножове и щикове и те се хвърлиха срещу врага. Защитниците сториха същото и в миг двете страни се бяха хванали за гушата отново. Калахан се усмихна мрачно.

„Е, добре, Августин. Опитах по твоя начин. На Воините не може да се вярва. Сега ще го направя по моя. И Бог да се смили над душите им.“

Той вдигна ръце над главата си, събра ги и после бавно ги раздалечи. Долу на земята двете страни бяха разделени и принудително отдалечени една от друга под невидимо, непреодолимо давление. Калахан погледна надолу към Воините и никаква милост не трепна в него, само жестока, непримирима омраза заради всичко, сторено от тях в името Божие — всички ужасни неща, които той бе направил възможни заради своята слепота. От него изригна сила и размаза Воините на земята, подобно мравки под великански ботуш. Те крещяха и умоляваха, опитваха се да се борят с непоносимия натиск, но бяха безпомощни. От устата им бликна кръв и един по един измряха. Цялото страдание, причинено от Калахан, бушуваше в него и пламтеше ярко като всичкия огън на Ада.

Той падна от нощното небе като ранена птица, а мислите на умиращите Воини виеха в главата му. Удари се силно в земята, но не пострада от това. Необходимо бе много повече, за да бъде наранен сега. Лежеше свит на кълбо и се опитваше да си върне контрола, но болката на умиращите бе непоносима. Те не бяха зли, повечето от тях. Просто като войници вършеха онова, което техните офицери и началници ги бяха накарали да повярват, че е правилно. Бяха слушали грешните хора, не бяха проучили достатъчно и често само в това се състоеше тяхната вина. За да разбереш всичко, трябва да простиш много и накрая Калахан проумя какво имаше предвид Августин. Не можеш да се пребориш със злото като станеш сам зло. Когато не прояви милост към Воините, той бе сляп като тях.

Отмъщението е Мое, казва Господ 60 60 Послание на свети апостол Павел до римляните, 12:19. .

Калахан се изправи разтреперан на крака, а гласовете постепенно замлъкваха в главата му. Никога нямаше окончателно да замлъкнат, сега бяха част от него и винаги щяха да са. Ликуващите защитници се приближиха нерешително да му благодарят, но той им махна да си вървят. Щяха да задават въпроси, на които той още нямаше отговори. Обърна се и се отдалечи, а те го оставиха да си тръгне. Животът в Шадоус Фол те научава да почиташ могъществото, където и да го откриеш.

Калахан продължи да върви из града и прекратяваше битките, откъдето минеше. Не отмъщаваше на Воините и спираше всички, които се опитваха да направят това вместо него. Нека правосъдието се оправя — според човешките закони. Той продължи да върви, улица след улица, площад подир площад и в тази част на града бавно се възцари целебно спокойствие. Знаеше, че силата в него е способна на много повече, но не отстъпи пред изкушението. Именно опитът му да наложи своята воля на града със сила му бе донесъл всичките тези беди. Той беше Божи служител, защитник на мира, макар че бе нужна силата на Августин да му напомни за това. Ако избереш насилието, неизбежно тръгваш по пътя на Воините, където всеки, който е несъгласен с теб, автоматично става грешник и затова — враг. Преследвайки своята версия за справедливост, Воините бяха забравили милостта и състраданието. Нещо повече, бяха забравили силата, която тези чувства вдъхват.