Саймън Грийн - Шадоус Фол

Бе по средата, когато чу, че някой се движи по коридора. Замръзна на място и се ослуша. Не можеше да е Сузан, бе твърде слаба и изпитваше твърде силна болка, за да се разхожда наоколо. Но не можеше и да е някой от войниците. Бе ги видяла да минават покрай къщата, без дори да погледнат към нея. Освен ако не се предполагаше тя да си мисли така. Огледа се за нещо, което би могла да използва, за да се отбранява, но нямаше нищо под ръка. Съвсем не бе сигурна, че ще може да го използва, дори и да бе намерила.

Следващата й мисъл бе да се върне обратно по стълбите горе и да се скрие, но не можеше да го направи. Не можеше просто да изостави Сузан. Тя не я бе изоставила през всичките онези тежки години. Поли заслиза бавно по стълбите, едно стъпало, после друго, стиснала ръце в юмруци. Щеше да реши какво да прави, когато види кой е. Ако не успееше да се промъкне незабелязано, щеше да каже, че е сама в къщата и се да надява Сузан да има благоразумието да стои тихо. Тя зави зад стълбата и видя Джеймс Харт да й се усмихва.

— А, ето те. Стори ми се, че чух някой да се движи наоколо. Идвай тук. Имам добри новини.

Тя не знаеше да го удари ли, да го прегърне ли, но накрая реши да го последва по коридора към стаята, където ги очакваше Сузан. Сузан се обърна, когато те влязоха и Харт стрелна с поглед Поли, като осъзна влошеното й състояние. Цветът бе изчезнал от лицето й, приличаше на смъртник, който е бил позатоплен и оставен отново да се вкочани. Харт седна срещу нея и се опита да изглежда спокоен и уверен.

— На няколко пресечки оттук има църква, превърната в убежище. Там има хора, които се опитват да помогнат. По някаква причина войниците не нападат църквите. Има лекар и медикаменти. Мисля, че трябва да те отведем при тях. Ще можеш ли да вървиш, Сузан?

— Ще се справя — отвърна решително тя. — Не можем да останем тук.

Изправи се на крака бавно, правеше гримаси от болка, но не извика. Поли беше нащрек непосредствено до нея, готова да й помогне, но тъй като познаваше Сузан добре, не посегна, преди тя да е поискала. Сузан не обичаше хората да се суетят около нея, дори когато се налагаше. Тя остана за миг скована на мястото си, като притискаше счупената си ръка към тялото, а после кимна рязко на Харт и Поли, че е готова да тръгне. Не вярваше, че може да бъде победена от нещо, най-малко от слабостта си. Харт отново погледна Поли, сви леко рамене, тръгна напред, излезе от стаята и мина по коридора. Нито един от тримата не видя листа хартия с песента на Морисън, който бе паднал на пода, скрит от погледа им.

— Какво се случи с Шон? — попита Харт.

— Тръгнал си е, докато сме спели — отвърна Поли.

Тя едва сдържаше негодуванието си и Харт се отказа да пита друго. Излязоха от къщата и пристъпиха предпазливо навън, на пустата улица. Харт заключи вратата след себе си. Нямаше нужда да изкушават мародерите. Във въздуха се носеше миризма на пушек, виждаха се алените отблясъци на пламъци в далечината, но улицата бе зловещо притихнала. Бе съвсем лесно да си представят, че те са единствените живи същества в Шадоус Фол. Харт ги поведе надолу по улицата с бавна стъпка, за да не се преумори Сузан твърде бързо.

— Имам чувството, че нещо важно се е случило — каза той тихо, колкото да отвлече вниманието на Сузан. — Сраженията изглежда са спрели засега и от онова, което чух по радиото в църквата, нашествениците са се натъкнали на нещо, което им е изкарало ангелите. Повечето само се мотаят. Някои дори отстъпват към покрайнините на града, все едно дяволите от Ада са по петите им. В никакъв случай опасността не е приключила, но за пръв път ми се струва, че имаме шансове. Някъде по пътя някой им е сритал задниците здравата.

И тогава млъкна, тримата спряха рязко, тъй като дузина войници излязоха от сенките и им препречиха пътя. Харт погледна назад — и там стояха войници. Изглеждаха уморени и мрачни, но стискаха здраво оръжието си. Един от тези пред него пристъпи напред. Не беше офицер, но по държанието му личеше, че той командва групата. Огледа Харт отгоре до долу, после двете жени, без да бърза. Накрая изсумтя презрително и срещна предизвикателно погледа на Харт.

— Още не е приключило — каза с леден тон. — Срещаме някои затруднения, но само толкова. Нищо, с което да не можем да се справим. Прегрупираме се и скоро този град, тази помийна яма, ще си плати за всичко, което ни причини. Това тук не биваше да се случва. Трябваше да сте лесна мишена. Цивилни лица, неверници. Смятахме да влезем и да окупираме града. Ала не, вие пожелахте да отвърнете на удара и сега хиляди Воини са мъртви. Хиляди доблестни мъже са мъртви заради вас.