Саймън Грийн - Шадоус Фол

— Каза нещо за Съпротивата — обади се Колдър. — Кои всъщност са те?

— Всички, които тъпо и упорито отказват да приемат, че са победени — отвърна козелът. — За момента предимно животни, но няма дискриминация. На практика сритваме задниците на Воините, разбиваме плановете им, изкарваме им ангелите и предимно действаме както ни хрумне.

— Но не убиваме — обади се мечокът.

— Защо? — попита Колдър.

— Не ни харесва какво ни причинява това — отвърна козелът тихичко.

И така Питър Колдър тръгна с Бруин Беър и Сий Гоут да се присъедини към Съпротивата, където намери много приятели от детството си — и една нова кауза, в която да вярва.

Елфите и Воините се сражаваха навсякъде из града и накрая се озоваха лице в лице от двете противоположни страни на Гленканън Скуеър. Не приличаше много на другите площади, по които в две редици растат рошави дървета и стърчи статуя на конник, която се нуждае от старателно почистване. Елфите имаха съвършени оръжия, но Воините ги превъзхождаха по численост. Навсякъде наоколо се виждаха само развалини. Всички сгради бяха разрушени и най-често овъглени и изпепелени. Всички улични лампи бяха изпотрошени, а съседните улици, водещи насам, бяха затворени и барикадирани. Навсякъде имаше трупове и умиращи, оставени да лежат там, където са паднали. И двете страни бяха понесли огромни загуби и бяха готови да дадат още, но за момента бяха разколебани. Силата и духът не бяха сломени, но и двете страни започнаха да проумяват, че победата може да бъде постигната единствено на ужасна цена. Това означаваше да се използват оръжия и тактика, които напълно вероятно щяха да унищожат целия град, всичко и всички в него. И двете страни разсъждаваха над това, но за момента се колебаеха.

Беше още нощ. Пълната луна грееше ярко над главите им и оцветяваше пейзажа в черно, бяло и синьо. Още нямаше звезди, нито признаци, че нощта ще свърши скоро. Никоя от страните не предложи мирни преговори. Нямаше смисъл. Нямаха никакви общи основания, по които да спорят, да не говорим да се споразумеят, а капитулацията не бе опция. Убежденията на Воините се градяха безусловно върху саможертвата, а елфите имаха вековна традиция да се бият до смърт и при най-дребната обида. Само малка крачка ги делеше от това да се хвърлят в битка, която знаеха, че няма да спечелят, стига да бяха сигурни, че другата страна също ще загуби. И само едно слабичко гласче в сърцата им нашепваше, че не е твърде късно да се оттеглят с чест и да се сражават някой друг ден.

Воините имаха автоматични оръжия, танкове, напалм и високотехнологични оръжия. Елфите разполагаха с мощни лазери, оръжия с плазмен лъч, магически мечове и магически устройства. Имаха и да мъстят за мнозина от своите. От време на време някоя от страните се размърдваше неспокойно, а другата реагираше, но засега това не водеше доникъде. Никой не искаше да се обрича предварително, но и никой не можеше да си позволи да остане последен. Напрежението сред двете страни нарастваше, когато реагираха една на друга, и нито една от тях не отстъпваше. Мъжете се размърдаха, оръжията бяха готови и всички се подготвяха за последното предизвикателство в долината на смъртта. И в този миг, когато всичко изглеждаше окончателно изгубено, се чу един глас, който запя в нощта.

Воините и елфите спряха и се огледаха, а от сенките се показа Шон Морисън. Пееше като същински ангел. Зад него крачеше известен някога китарист и акомпанираше песента. А зад тях — всички певци, музиканти и рокаджии, умрели някога твърде млади и озовали се в Шадоус Фол. Певецът, който бе прострелян от собствения си фен, китаристът, умрял от свръхдоза. Всички устремени нависоко ангели, които се бяха сгромолясали под бремето на алкохола, дрогата и славата. Всички изгряващи звезди, починали твърде рано, и онези, чиято слава бе избледняла, които бяха допуснали грешката да надживеят легендата за самите себе си. Всички загинали в самолетни и автомобилни катастрофи, удавили се в собствените си плувни басейни, преди да имат възможността да открият кои всъщност са. Те всички дойдоха в Шадоус Фол, когато феновете им накрая престанаха да вярват в тях и най-после намериха покой в един град, където изобилстваше от легенди. Сега всички се бяха събрали за един последен концерт, една последна песен, за да се надсмеят за пореден път над съдбата.

Музиката ставаше все по-силна, все нови и нови участници се присъединяваха, мелодията трептеше и се променяше като живо същество. Понякога рок, после фолк, пънк, транс или рок за деца, всички вървяха заедно като едно триумфиращо цяло, по-велико от всеки самостоятелен стил. Тази армия на песента изпълни нощта, измести мрака. И начело на всички тях, извисил без усилие глас над останалите — Шон Морисън, чието име не бе Шон, умрял твърде млад, докато още имаше неизпети песни.