Саймън Грийн - Шадоус Фол

Бе повярвал във Воините с цялото си сърце и душа. Нужно му бе нещо, в което да повярва, както на удавника му е нужен спасителен пояс, и в началото те бяха идеалният избор. Заради рецесията бе загубил работата си, после апартамента, когато вече не можеше да си плаща наема. В следващите няколко месеца загуби всичко останало и когато Воините го откриха, от три седмици живееше на улицата и се хранеше от кофите за боклук. Те го поеха и придадоха смисъл на живота му. Върнаха му гордостта и му обещаха кауза, за която да се сражава. Възможност да стане герой в битката срещу силите на мрака. Той бе обещал да почита и брани Воините с цената на живота си и тогава вярваше в думите си, но откакто нахлуха в Шадоус Фол, виждаше само смърт и разрушения и му призляваше от тях.

Бе видял как разстрелват мъже и жени, само защото са казали нещо или просто са се изпречили на пътя. Бе гледал как опожаряват домовете им и влачеха окървавени и изпотрошени хора на разпит. Не бе видял нищо, което поне малко да напомня на демон. Хората тук не заслужаваха такова отношение, дори и да бяха грешници. Войниците губеха контрол, те стреляха по всичко, което се движеше. Това, което се предполагаше, че ще е дирене и спасителна мисия с минимум насилие, бе прераснало в кървава баня и никой не правеше нищо, за да го спре. Дори напротив, офицерите насърчаваха хората си да пристъпят към по-масови и кървави изстъпления. Всичко бе позволено, защото враговете бяха грешници. Убийства, изтезания, блудства. Опиянението от силата и битките бе замъглило разсъдъка на войниците и, Бог да му е на помощ, той бе изпитал същото. Бе опожарявал сгради дори като знаеше, че вътре има хора, стреляше по бягащи мъже и жени в гръб, когато отказваха да спрат. Даже му беше забавно, докато допусна грешката да се доближи достатъчно, за да види лицата им. Тогава престанаха да бъдат грешници, бяха просто хора и всичко се промени за него.

Благодари на Господ, че не бе стрелял по деца. Някои го правеха, но не и той.

Трябваше да се измъкне и да помисли. Просто да прекрати всичко и да обмисли нещата. Затова се измъкна незабелязано от групата, когато започнаха да млатят последния си пленник. Мъничко бруталност, ей така, да го направят по-сговорчив преди разпита. Преди болката и кръвта. Прииска му се да спаси пленника или поне да му спести побоя, но не се съмняваше, че събратята му в името на Божието дело ще се обърнат срещу него, ако се опита да ги лиши от това удоволствие. Наказването на неверниците ги бе настървило за кръв и не ги бе грижа къде ще я намерят. И така, беше се измъкнал, за да остане сам, макар това да бе категорично в разрез със заповедите. Не смееше да се отлъчи задълго. Ако сметнеха, че се опитва да се измъкне от тях, щяха да го разстрелят като дезертьор. Имаше много неща, за които Воините можеха да те гръмнат. Неподчинение на заповедта бе едно от тях. Офицерите получаваха своите инструкции от Върховния главнокомандващ, а той — от Бога, така че неподчинението бе светотатство. Колдър вярваше в Главнокомандващия преди. Вярваше на Уилям Ройс с цялото си сърце и душа. Ройс го бе спасил, когато не бе останало нищо, което да си струва да бъде спасено. Не че бе престанал да вярва, все още бе готов да умре за него — само не смяташе, че вече може да продължава да убива заради него.

Чу тихи стъпки да се приближават и бързо се огледа. Дребна, набита фигура се появи в уличката и вървеше право срещу него. Колдър сграбчи пушката си и скочи на крака. Благодарение на обучението бе насочил оръжието и се бе прицелил в целта преди дори да осъзнае какво прави. Поколеба се и после дъхът му секна, когато дребната фигурка излезе от сянката и застана на светло. Бе четири фута високо плюшено мече със златиста козина с цвят на мед, облечено в яркочервени туника и панталони и дълъг син шал. Очите му бяха тъмни и знаещи, изпълнени с всичкото състрадание и прошка на света. Колдър свали пушката.

— Но… аз те познавам — прошепна той тихичко. — Ти си Бруин Беър. Четях за твоите приключения непрекъснато, докато бях дете. Какво правиш тук?

— Хората престанаха да вярват в мен — отвърна Беър. — Тук е мястото, където мечтите свършват, а играчките идват, за да остареят. А ти какво правиш тук?

— Не знам. Вече нищо не знам. Командващият каза, че това място е пълно с грешници и демони…

— Тук няма демони, няма и чак толкова грешници. Само хора като мен. Всички герои от книги, които са били забранени, защото хората вече не вярвали във фантазията. Нищо не се губи никога наистина, не и докато има места като това. Всички сме тук, търсим малко покой в края на живота си.