Саймън Грийн - Шадоус Фол

Тя не бе сигурна накъде отиват. Бе потеглила с идеята да се свърже с шериф Ериксон или останалите членове на Градския съвет, но никой не й отговаряше по телефона в колата. На няколко пъти спря и се опита да използва някой уличен телефон, но не свърши работа. През повечето време дори не успяваше да направи връзка, а в малкото случаи, в които успя, никой не отговори — което следваше да означава, че членовете на Градския съвет са или мъртви, или пленени от войниците. Сега тя караше към центъра на града и Саркофага в парка, надяваше се напук на нищожните изгледи, че само ако успее да стигне до Времето, той ще постави нещата отново в ред. Ако градът изобщо можеше да бъде същият след всичко, което му се случи… Стисна решително устни. Всичко ще се подреди пак. Трябваше да вярва в това или щеше да полудее. Не го каза обаче на глас; отчасти защото не искаше да чуе отговора на Аш, но най-вече заради налудничавото усещане, че ако го каже високо, може да предизвика съдбата. Тя продължи да кара, като криволичеше насам-натам, за да избегне телата на пътя.

„Ще трябва да ги приберат скоро — помисли си с изненадващо спокойствие. — Толкова много трупове означават мухи, плъхове и болести.“

Колкото повече навлизаха във вътрешността на града, толкова по-зле ставаше. Повече смърт, погром, кръв и трупове навсякъде. Сякаш всичко, което й бе скъпо, бе разрушено и осквернено от войниците. От време на време покрай колата минаваха върволици от бегълци, тръгнали да търсят убежище извън пределите на града. Те не знаеха, че Времето е изолирал Шадоус Фол, а на Рия сърце не й даваше да им го каже. Носеха най-ценните си вещи със себе си, като народа на някоя страна от третия свят насред гражданска война. Рия имаше нужда от това да види бежанците. Отчасти за да се успокои, че в Шадоус Фол все още са останали живи хора, но също и защото я караха да се гневи, а докато бе гневна, нямаше място за страх. Аш изглежда не се боеше от нищо, но и не трябваше. Рия усети, че се усмихва. Май имаше някои предимства в това да си мъртъв.

— Защо Времето не ни защитава? — попита тя внезапно. — Не се предполага да е възможно подобни неща да се случват тук.

— Може нещо да му се е случило — отвърна Аш. — Може да е мъртъв. Или в плен.

Рия поклати глава невярващо.

— През целия си живот слушам колко могъщ е Времето, как Шадоус Фол е в безопасност — в сравнение с останалата част на света. Сега се е развилнял някакъв сериен убиец, градът е зона на военни действия, а Времето не прави нищо, за да ни помогне. Не знам в какво да вярвам вече.

— Повярвай в мен — каза Аш. — Аз никога няма да те предам.

Рия му се усмихна, но не отговори. Тя видя как светофарът отпред светна червено и спря колата на кръстовището. Нямаше никакво движение в никоя посока. Рия потегли, без да изчака да светне зелено. Помоли Аш да опита отново да се свърже по телефона, но все така никой не отговаряше. Пътуваха дълго, без да си кажат нищо, все по-навътре в кошмара и тогава Аш внезапно й каза да спре колата. Тя го направи, огледа се, но улицата бе пуста. Аш се намръщи още повече.

— Отпред има войници. Точно зад онзи ъгъл. Мисля, че са хванали някого. Карай бавно.

Първият порив на Рия бе да обърне колата и да поеме по друг маршрут. Не че можеха да помогнат с нещо. Долавяше миризма на пушек във въздуха, а някъде, не толкова далеч, се чуваха изстрели. Нищо ново, но тя имаше лошо предчувствие. Потисна мисълта безмилостно. Трябваше да опитат. Ако тя просто се предаде, значи войниците са победили. Потегли бавно напред, зави зад ъгъла и натисна рязко спирачките. По-надолу, в средата на улицата, група войници бе подпалила една къща и разстрелваше обитателите, които тичаха навън, за да се спасят от пламъците. Войниците се смееха и се обзалагаха. Един мъж се появи на входната врата, олюлявайки се; дрехите му горяха. Пламъците лумнаха по-силно като излезе на свеж въздух и косата му също пламна. Той не закрещя. Един от войниците го простреля в крака и всички наблюдаваха как човекът пълзи безпомощно по земята и гори, а те всички се заливаха от смях, сякаш това бе най-смешното, което някога са виждали. Рия се обърна към Аш.

— Трябва да направим нещо. Използвай способностите си на дух и ги накарай да се разбягат.

— Невинаги действа така — отвърна той. — Не мога да гарантирам какви ще са последиците.

— Опитай — настоя Рия. — Не мога просто да стоя и да позволявам това да се случва.

— Не — подкрепи я Аш. — Нито пък аз. Остани в колата. Каквото и да става, не излизай.