Саймън Грийн - Шадоус Фол

Той отвори вратата и излезе, после даде знак на Рия да заключи след него. Тя го стори, той й се усмихна набързо, преди да изтича по улицата към войниците. Един от тях го видя да идва и предупреди останалите. Те насочиха оръжие към него и му извикаха да спре. Аш вдигна ръце да покаже, че няма оръжие, но продължи да върви напред. Един войник стреля между краката му. Аш дори не трепна. Почти бе стигнал до тях. Горящата фигура на земята бе спряла да мърда, макар че пламъците още подскачаха и танцуваха. Войникът насочи пушката си към Аш, а той спря и се обгърна с плаща на смъртта.

Войникът пребледня и преглътна тежко. Пушката трепна в ръцете му, сякаш внезапно бе станала по-тежка. Той я свали и отстъпи крачка назад. Останалите войници също отстъпиха с него, паниката нарасна и тогава един от тях вдигна пушката си с внезапно отчаяно движение и стреля в гърдите на Аш. Той се олюля. Рия изпищя. Дали куршумът или викът на Рия разпръснаха магията, но всички войници откриха огън по Аш. Цял откос куршуми се заби в гърдите му и излезе откъм гърба. Той продължи да се олюлява назад, мяташе се, тласкан насам-натам, когато куршумите го улучваха, докато накрая се препъна и падна. Войниците спряха да стрелят.

Аш седна на земята. Войниците не помръднаха. Той бавно се изправи на крака и разсеяно изтупа праха от себе си. Ризата и якето му бяха осеяни с дупки от куршуми, а отзад на гърба му висяха разкъсани парцали, но нямаше и следа от кръв. Аш бе мъртъв и куршумите не можеха да го наранят. Той се втурна устремно напред и в миг се озова сред шокираните войници. Сграбчи най-близкостоящия, вдигна го с една ръка и го метна на десетина фута надолу по улицата. Войникът се стовари тежко на земята и не помръдна. Аш сграбчи друг и го блъсна силно с лицето напред в близката стена. Пусна го, войникът се сгромоляса, притиснал ръце към размазаното си лице. Кръв бликаше между пръстите му. Друг един войник пристъпи напред и стреля между очите на Аш. Главата му се отметна назад, но не се разплиска кръв, нямаше и изходна рана. Аш се изкашля веднъж и изплю сплескания куршум в дланта си.

Войникът се обърна, готов да хукне, а Аш го хвана изотзад. Войникът се разкрещя безпомощно. Аш прекърши врата му с едно рязко усукване и го пусна да падне. Прекрачи тялото и се озова сред останалите, преди те да успеят да се обърнат и да побегнат. Той ги мяташе по улицата, сякаш бяха парцалени кукли, а войниците крещяха, докато умираха. На Аш не му пукаше. Трябваше само да погледне към горящия човек и наистина не му пукаше. Накрая привърши, застана сред телата и се огледа спокойно. Дори не дишаше тежко. И в този миг куршумът разкъса рамото му.

Ръката му увисна безпомощно, а той се извърна олюлявайки се и видя още войници да нахлуват от другия край на улицата. Те видяха мъртвите и откриха огън с автоматичните си пушки. Многократните попадения караха Аш да се олюлява назад, тресеше се и подскачаше, когато куршумите го пронизваха. Изгуби половината си глава и едната си ръка, но още се държеше на краката си. Куршумите попадаха в него един след друг, откъсваха парченца от него, одялкваха го отвсякъде. Опита се да стигне до войниците, но напористият огън му пречеше да помръдне. Тогава един домъкна гранатомет. Аш погледна назад към колата и се опита да извика нещо на Рия. Тя не можа да го чуе сред грохота на оръжията, но знаеше какво й казва.

„Стой в колата. Каквото и да се случи, не излизай от нея.“

Обърна се отново с лице към огъня и успя да направи една крачка, после още една, вървеше срещу този град от куршуми, сякаш пори с гърди прилива. И тогава ракетата го улучи. Той изчезна сред облак огън и дим. Войниците спряха стрелбата. Когато димът се разнесе, Аш лежеше неподвижен на земята. Главата и раменете му бяха откъснати от тялото, а едната му ръка лежеше в канавката с умоляващо протегната длан.

Рия изскочи от колата и хукна към Аш. Застана над него, не можеше да крещи или да заплаче, или да направи каквото и да е, само седеше втренчена в него. Устните му леко помръднаха. Рия се разрида в неудържими хлипове и се съпротивляваше яростно, когато войниците я повлякоха нанякъде. За последно зърна Аш, когато войниците събраха частите от тялото му и ги хвърлиха в пламъците на горящата къща.

Питър Колдър се измъкна от редиците на Воините незабелязано и изчезна в сенките на една уличка. Вървеше, без да мисли къде отива, после спря и седна на стъпалото до една врата, прегърна с ръце коленете си и ги притисна към гърдите. Още чуваше виковете на човека, когото полковник Ферис разпитваше. Колдър клатеше глава назад-напред — един млад човек с поглед на старец и нечия чужда кръв по ръкавите. Това не бе правилно. Не бе възможно да е справедливо. Трябваше да е славен кръстоносен поход да бъдат наказани грешниците, които са отмъкнали могъща реликва от Бога и са я запазили егоистично за себе си. Беше му казано, че градът е пълен с демони и уродливи създания и може да се наложи да се водят сражения. Затова се бяха обучавали усилено и бяха овладели всякакъв вид оръжия. Изобщо не бе му хрумнало, че ще очакват от него да стреля по цивилни граждани. По невъоръжени мъже и жени. И невинни деца.