Саймън Грийн - Шадоус Фол

Навън свещениците магове седяха неподвижни и празни, умовете им бяха другаде. Силата им растеше, събираше се като буреносни облаци и те я изпратиха да се развихри над града. Децата се събуждаха с плач в нощта и нищо не можеше да ги успокои. Кучетата лаеха, котките мяучеха, а всички онези, които имаха поне мъничко усет за магията, гледаха напрегнато към небето и не знаеха защо. Само елфите не реагираха, защото свещениците магове се бяха скрили от тях. Затова когато накрая се нахвърлиха върху им като вълци над нищо неподозиращи овце, елфите бяха напълно неподготвени. Магията на свещениците се стовари като чук и в този миг те наложиха волята си над елфите — уловиха ги в капан и те не можеха да се преобразяват, остана им една-единствена форма с всичките й недостатъци и уязвимост. Все така разполагаха със съвършени оръжия, но не можеха да ги употребяват безнаказано. От този миг нататък елфите бяха уязвими. Можеха да умрат. Сред тях настъпи неистова паника, разнасяха се писъци, но свещениците оставаха глухи за тях. Вече планираха следващата си крачка. Имаха такава мощ и цял един град, върху който да я излеят…

Воините изскочиха от прикритието си и отново се нахвърлиха върху защитниците на града. Посъживили се след няколкочасовата почивка и водени от своята фанатична вяра, те нахлуха в тесните улички, а оръжието им изпълваше нощта с огън. Елфите се надигнаха да ги посрещнат, но нямаше достатъчно място да използват електронните си оръжия и сражението набързо бе сведено до ръкопашен бой, а сабите срещаха щикове. Защитниците на града наблюдаваха почти в транс как умират първите елфи, пищейки от ужас и болка и тогава мъже и жени се втурнаха навън от своите сигурни скривалища, за да ги подкрепят. Бляскавите създания имаха много приятели и почитатели в Шадоус Фол. В канавките течаха потоци кръв, скоро улиците бяха задръстени от сражаващи се, крещящи тълпи, които се мятаха напред-назад, когато първо едната, после другата страна имаше надмощие.

Битката бе толкова яростна и се водеше на толкова много фронтове, че защитниците на града изобщо не забелязаха една малка група Воини, които минаха покрай сражаващите се, промъкнаха се тихо край бойното поле и се отправиха към центъра на града. Водеше ги самият Ройс, облечен в стандартна униформа без никакви опознавателни знаци, които да издават високопоставения му чин. Той видя своите хора как умират облети в кръв, но не се отклони, за да им помогне. Те загиваха, за да му осигурят време да се добере до градския парк и Саркофага на Времето.

Стигнаха много лесно и завариха вратите вече отворени. Малка групичка войници отдаде чест на Ройс, когато въведе хората си в парка. Той отвърна на поздрава им и погледна учудено командващия офицер. Офицерът се ухили.

— Имахме шанса да пристигнем първи тук, г-н главнокомандващ, и си помислихме — защо да не се възползваме, поне за да сме сигурни, че вражеските сили няма да стигнат до Саркофага преди вас. Добре, че го направихме — оказа се, че паркът внезапно се изпълва с динозаври, когато падне мрак. Огромни, гадни твари. Главните сили са заети да ги засипват с минохвъргачки и ракети. Грозни са, но, Боже мой, са и ужасно тъпи. Най-лесната огромна плячка, която съм виждал. Имахме известни проблеми с роботите на Времето, но изчезнаха преди малко. Направете нужното, г-н главнокомандващ, никой няма да ви попречи.

— Благодаря ти, синко — каза Ройс и го потупа по рамото. — Бог е доволен от теб, аз — също. Тези двамата кои са?

Офицерът погледна двамата млади мъже, които стояха навъсени встрани от тях. Бяха с белезници и си личеше, че наскоро са били зле пребити.

— Двама от местните, г-н главнокомандващ. След като ги поубедихме малко, ни разказаха за динозаврите и как безопасно да стигнем до Саркофага. Сметнах, че е по-добре да ги задържа в случай, че се окаже, че знаят още нещо полезно.

— Много предвидливо от ваша страна, лейтенант, но не мисля, че ще имаме още нужда от тях. Отървете се.

Лейтенантът кимна отривисто и даде знак на войниците, които охраняваха двамата пленници. Остриета на ножове блеснаха за кратко и потънаха в плътта, а Дерек и Клайв Мандервил се свлякоха на земята и застинаха неподвижно, когато последният им дъх ги напусна. Кръвта се събра на локвички около телата им.

Ройс виждаше единствено Саркофага — масивен блок сив камък, поставен на вдигнатата платформа. По него не личаха следите на времето или ерозията, макар че се издигаше в парка от незапомнени времена. Изглеждаше солиден, но не беше. Според някои доклади бе един-единствен миг, запазен от Времето — точният момент, когато е бил създаден Шадоус Фол, замразен в материална форма, за да е скрит и защитен. Сега това бе единственото, което стоеше между Воините, Галериите от кости и мраз, достолепния старец Времето и Вратата към вечността. Ройс се обърна към единствения свещеник маг, когото бе довел със себе си, спокоен и притихнал в своята бяла роба.