Саймън Грийн - Шадоус Фол

Елфите символизираха всичко, което се бе объркало в настъплението. Самото им присъствие объркваше войските му. Войниците не можеха да се примирят с факта, че вярата и кръста не бяха достатъчни да им осигурят незабавна победа над демоните от Ада. Не на това ги бяха учили, не това ги караха да очакват. Съмнението подкопаваше вярата, а без вяра не можеше да има дисциплина.

Според докладите елфите не можеха да бъдат спрени, нито убити. Често самото им присъствие бе достатъчно, за да обърне битката в полза на защитниците на града. Ройс разчисти книжата от бюрото си с един замах и ги остави да изпопадат по земята. Трябваше да има някаква тайна причина за успешната съпротива, нещо, което разузнавачите не бяха му казали. Той се обърна в стола си с лице към телевизора в пентаграма от син тебешир и тъмният екран отвърна подигравателно на погледа му. Посегна към дистанционното и замръзна, когато телевизорът се включи сам. Ръката му бе все още на няколко инча от дистанционното, но екранът вече просветваше. Образът бързо се проясни и се показа самият Ройс, седнал на златен трон сред море от пламъци. От челото му щръкнаха рога на козел и се извиха над главата му. Краката му бяха разцепени копита. Образът му се усмихна и му намигна.

— Уилям, сладичък Уилям, очаквах твоето обаждане.

— Ти наруши споразумението — каза Ройс с леден глас. — Не трябва да се появяваш, освен ако не те повикам. Такава ни беше договорката.

Фигурата сви рамене.

— Такива уговорки винаги са гъвкави. Ставаме все по-близки двамата, ти и аз. Скоро нищо няма да може да ни раздели.

— Лъжец, най-изпечен сред лъжците.

Ройс се мъчеше да се овладее и да запази спокоен вид. Не беше добре да позволи на демона да си помисли, че може да го разиграва. Не бе безопасно.

— Кажи ми, изчадие Адово, нашествието ми е спряно, заради проклетите елфи. Защо не ме предупреди, че ще се намесят?

— Когато ме попита, нямаха такива планове. Не попита повторно. Тц-тц… Уилям, грешка… Определено е грешка. Все пак, няма значение. Все още можеш да победиш елфите със свещениците магове.

— Много свободно раздаваш предложенията сега, демоне. Как мога да ти вярвам?

Изображението се ухили широко, видяха се мръсни, остри зъби.

— Ти си мой син, Уилям, и съм много доволен от теб.

Образът изчезна от екрана и телевизорът се изключи. Ройс погледна към дистанционното, после към ръцете си, които леко трепереха. Внезапно интеркомът забръмча и той подскочи в стола. Изчака миг, за да не създава впечатление, че е очаквал разговора, после натисна копчето.

— Казах, че не искам да ме безпокоят.

— Съжалявам — извини се секретарката му, — но членовете на Главния щаб са тук. Настояват да ви видят.

Ройс вдигна недоволно вежди като чу „настояват“, но отговори спокойно, с равен глас.

— Спестяват ми труда да пращам да ги викат. Кажете им, че идвам след малко.

Затвори телефона, преди секретарката му да успее да отговори, и се вторачи решително в ръцете си, докато те спряха да треперят. Нямаше да е добре да остави хората да си мислят, че могат да го пришпорват. Не бе безопасно. Изправи се на крака, пооправи се тук-там, за да се увери, че изглежда добре, и излезе от офиса да се срещне с членовете на щаба.

Десетимата генерали стояха скупчени пред редиците от проблясващи монитори, които показваха различни части на града. Малко от картините бяха обнадеждаващи. Имаше доста разрушения и безброй тела, но твърде много от тях бяха на Воини. Ройс се изкашля, за да привлече вниманието на членовете на щаба си и мълчаливо отбеляза кои от генералите застанаха мирно и кои не. Заместникът му, Мартин Кейси, не го направи. Кимна кратко на Ройс, като на равнопоставен, и пак погледна към екраните.

— В твое отсъствие си приказвахме, Ройс. С оглед на това колко несигурно е настоящето ни положение и сериозните грешки, които ти допусна в организацията на това настъпление, боя се, че сме принудени да вземем решение да се оттеглим. Не можем да се надяваме да победим елфите с тяхното въоръжение, не и при настоящето положение.

— Демони — измърмори един от генералите. — Дяволи от Ада.

— Така е, генерале — обади се Мартин Кейси.

Той се обърна да погледне Ройс, а лицето му бе спокойно и безмилостно.

— Ще изтеглим хората си и ще изчакаме по-благоприятен момент. След като решим как да се справим с елфите. Междувременно решихме, че ще е в интерес на всички, ако сдадете поста Върховен главнокомандващ. Незабавно. Аз ще поема командването временно и ще ръководя изтеглянето.