Саймън Грийн - Шадоус Фол

Титания крачеше гордо във вихъра на битката, загърната в доспехи от тръни, и държеше в ръка вековния меч Чудовищния трион. Той сечеше плът, кости и метал, нищо не можеше да му устои. Тя размахваше огромното метално острие, сякаш бе леко като перце, а мечът изсече огромна пътека в бойното поле.

А Пък, повехналият Пък, господарят на Арсенала, куцукаше насред бойното поле, раздаваше заповеди, планираше стратегии и се кикотеше като гледаше как хората измират. Носеше Диадемата на хаоса 57 57 Диадемата на хаоса носи лош късмет. и лошият късмет идеше с него, поразявайки всичко, покрай което минеше.

Някои оръжия трещяха сред стълпотворението от тела, без някой да натиска спусъка по свой начин и със собствена ярост, подчинени на волята за унищожение на елфите. Ревящият прибой се поклащаше насам-натам, смазваше войниците и не можеше да бъде спрян. Разбивачът на мечти бе невъзможно да бъде погледнат — той унищожаваше надежда и вяра навсякъде, където попаднеше изпепеляващият му поглед. Воините изгубиха всичко, в което вярваха, и избягаха разридани от бойното поле. Крадецът на разум изтръгваше разсъдъка на войниците; откъдето минеше, след него се чуваха само кикот и неистови крясъци. Където паднеха телата на Воините, те биваха сграбчвани и отнасяни в Казана на смъртта, откъдето се появяваха с хлътнали очи, немъртви, за да продължат да се сражават на страната на елфите. Войниците крещяха, когато падаха от огъня на своите приятели, и в празните им погледи четяха своята неизбежна съдба.

Имаше хиляди Воини и хиляди елфи, войниците умираха лесно, но не и елфите. В битката първо едната страна имаше надмощие, после другата. Воините призоваха своите свещеници магьосници, за да отблъснат магията и заклинанията на елфите. Изтръгваха обсебващите духове от ходещите мъртви и те падаха безжизнени отново, хвърляха магическите оръжия на елфите в смут и те атакуваха и приятели, и врагове. Гранати и минохвъргачки разпръскваха редиците на елфите и им пречеха да напредват.

И двете страни не се интересуваха от погрома над града, нито от жертвите сред гражданите, попаднали в яростния конфликт. Някакво създание от виещи ветрове се развилия по улиците — толкова ледено, че смрази всичко, до което се докосна или погледна. Воините отвърнаха, като взривиха сградите и те се срутиха върху елфите, погребвайки ги живи. И двете страни продължиха битката, ослепели за всичко друго, освен удоволствието от нея. Накрая, по негласно споразумение, се отказаха и отстъпиха, оттеглиха се на собствена територия, за да се погрижат за раните си и да планират отново.

Над руините в Шадоус Фол постепенно се възцари тишина, навсякъде се издигаха дим и пламъци.

Нощ.

Градът бе притихнал — лекуваше раните си. И двете страни се бяха оттеглили, бяха понесли неочаквани загуби и в момента бяха доволни да се окопаят и да си поемат дъх преди следващия щурм. Войниците и защитниците на града се бяха изтеглили от улиците, а драконите и хеликоптерите — от небето, след тях бе останала ранена, крехка тишина. Никой и нищо не се движеше по опустелите улици, единственият звук бе тихото пращене на пламъците в догарящите сгради. Мъждивият ален блясък се открояваше колебливо на фона на нощното небе, подобно на светлина от множество загасващи свещи. Като някакъв град насред самия Ад. Някъде в мрака някаква врата се блъскаше непрестанно и нямаше кой да я затвори. Поривите на вятъра подмятаха смачкана хартия по паважа, докато тя се омота около нечий изпружен, непомръдващ крак. На улицата пред къщата, в която се криеше Шон Морисън, навсякъде лежаха трупове. Лежаха неподвижно, прекършени, в локви засъхваща кръв, сякаш битката се бе пренесла другаде и те бяха забравени. Морисън продължаваше да чака някой да се появи и да отнесе телата, но никой не го стори.

Седеше на стол до един прозорец на приземния етаж на къща, която бе разрушена от снаряд, и се взираше навън в нощта. Горният етаж бе разрушен от експлозиите, на моменти от тавана се разнасяше внезапно бумтене и скърцане, докато развалините над тях непрестанно се наместваха, сякаш се опитваха да намерят по-удобна позиция. По някакво чудо огънят не бе успял да обхване приземния етаж и той бе почти невредим, ако не се смятаха пукнатите и счупени прозорци. Отоплението и лампите бяха изгаснали, но стаята бе огряна от лунната светлина, отразена от леда, покрил канала встрани от къщата. Морисън седеше и наблюдаваше пустата улица през пукнатото стъкло на един прозорец, очакваше да зърне Джеймс Харт. Нямаше го вече почти два часа, нямаше и следа от него или от помощта, която бе обещал да доведе.