Саймън Грийн - Шадоус Фол

— Върховният главнокомандващ ви изпраща подарък — каза войникът. Каза, че е за колекцията ви.

Калахан се опита да благодари на войника, но той просто се обърна и се зае със задълженията си. Примига зад неотзивчивия му гръб и после пристъпи отново в коридора и затвори вратата. Колекцията му ли? Бе споменал пред Ройс за интереса си към комикси и спомени от миналото, но главнокомандващият не изглеждаше особено заинтригуван. И защо да му праща такъв подарък сега? Да го поразсее да не се тревожи? Той попремята кутията в ръце и нещо тежко се размърда в нея. Капакът бе затворен с тиксо. Може би вътре имаше бележка? Във всеки случай щеше да бъде къде-къде по-разумно да отнесе това нещо в кабинета си и да го отвори, отколкото да стои в коридора и да се чуди какво е.

Отнесе тежката кутия в стаята, стовари я на бюрото си и отиде да вземе ножица. Както винаги, намери я на последното място, на което погледна. Сряза набързо тиксото, вдигна капака и замръзна, когато го лъхна миризмата. Беше тежка и неприятна, смътно позната, макар че не можеше да се сети от къде. Остави капака встрани до кутията, махна хартията отгоре и погледна вътре да види какво му е изпратил Ройс. Беше отсечената глава на Лестър Голд. Едното му око бе простреляно и липсваше, а тилът му представляваше кървава пихтия. Устата му зееше, по брадичката бе засъхнала кръв, а единственото му око гледаше Калахан обвиняващо.

„Нещо за вашата колекция…“

Калахан бе твърде шокиран, за да се почувства зле или ядосан, или поне изпълнен с разкаяние. Изпита само ярост, че са го предали. Бяха му обещали, че окупацията ще се проведе цивилизовано и сила ще да бъде използвана само в краен случай.

Бяха го излъгали.

Трябваше да се измъкне от къщата. Да отиде в града и да види какви ги вършат Воините. Щом го бяха излъгали за употребата на сила, за какво ли още го бяха измамили? Мили Боже, какво бе допуснал да се развилнее в Шадоус Фол? Прехапа силно устни и задиша дълбоко, за да се овладее. Трябваше да обмисли всичко. Очевидно Ройс не очакваше да е заплаха за плановете им, в противен случай нямаше да му изпрати главата. Възнамеряваше да го изплаши, да се подсигури, че няма да се меси. Ройс го смяташе за слаб. Трябваше да докаже, че главнокомандващият на Воините греши.

Да се измъкне от къщата нямаше да е кой знае колко трудно. На входа имаше охрана, вероятно някой пазеше отзад, но се съмняваше да има някой при вратата на вътрешния двор. В края на краищата, тя водеше към градината и нямаше изход — освен ниската вратичка, която предишният собственик бе направил за кучето си. Калахан не виждаше смисъл от нея и тя се скри под избуялата растителност. Сега не можеше да я забележиш, освен ако не знаеш, че е там. Мъничко тясна щеше да е, за да се промъкне, но щеше се справи. Трябваше. Постави капака на кутията, потупа го за миг, сякаш се извиняваше и после побърза да се измъкне от вратата към градината, преди да му е хрумнала някоя причина да не го прави.

Стана лесно. Никой не го видя и никой не се опита да го спре. Колата му беше на улицата, където я бе оставил. Отвори вратата и се качи, очакваше всеки миг някой да изкрещи или дори куршум отнякъде, но навсякъде бе тихо. Запали колата, измърмори една кратка молитва и потегли по улицата към града. Към ада.

По всички улици имаше сгради, които бяха обстрелвани със снаряди или подпалени с факли. Пожарите още горяха, а никой не излизаше да ги угаси. Мъже и жени бяха разстреляни и набучени по парапетите за назидание на останалите. Тук-там имаше и разпънати на кръст, приковани към каменните стени с железни колове, забити в ръцете. Някои бяха още живи. Навсякъде бяха изписани с боя надписи и лозунги.

„Покай се, грешнико. Виновните ще бъдат наказани. Това е денят на Божията разплата.“

Трупове лежаха в локви от собствената си кръв, проснати по улиците, останали да лежат там, където са паднали. Бяха се насъбрали мухи. Калахан трябваше да намали, за да мине покрай телата. Колкото повече приближаваше центъра на града, толкова повече горящи сгради виждаше, пламъците се издигаха от всички страни.

„Това е денят на Сатаната — помисли си Калахан. — И аз направих всичко това възможно.“

Спря в края на улицата да огледа пътя и видя група войници да се забавляват с Дерек и Клайв Мандервил, неговите момчета за всичко. Войниците бяха образували кръг и се редуваха да блъскат Клайв напред-назад в средата му и всеки път го удряха малко по-силно. По лицето му вече имаше кръв, а краката му поддаваха. Беше твърде зашеметен, за да се отбранява. Сержантът стоеше извън кръга, смееше се и държеше Дерек на мушка. Дерек отчаяно бръщолевеше нещо, несъмнено използваше всичките си умения да го убеди да сключат сделка. Сержантът нямаше вид на човек, който слуша.