Саймън Грийн - Шадоус Фол

— Колко време останахме долу? — попита предпазливо Харт. — Когато дойдох тук едва беше започнало да се здрачава. — Погледна часовника си. — Три часа? Не може да е истина. Невъзможно. Как може толкова много да се е случило за три часа?

— Мислиш ли, че и някой друг е успял да се измъкне от клуба? — попита Сузан, като правеше гримаси, докато се опитваше да намери по-удобно положение за пострадалата си ръка.

— Като гледам, май не — каза Морисън. — Цяло чудо е, че се измъкнахме живи. Истинско чудо. Какво, по дяволите, се е случило с града, докато бяхме погребани долу? Прилича на зона на военни действия… Сигурно труповете са десетки. Стотици…

Той измъкна носна кърпа от джоба си и затърка внимателно лицето си. От дълбока рана на челото му обилно бе кървяло и лявото му око бе затворено от засъхналата кръв. Поработи усърдно, за да отвори окото, сякаш убеден, че гледката ще се промени, стига да може да погледне с две очи.

— Нещо лошо трябва да се е случило тук. Наистина много лошо.

Те излязоха на опустялата улица и вървяха близо един до друг за взаимна подкрепа. Повечето улични лампи бяха изпотрошени, но имаше пълнолуние, както и светлина от горящите сгради. Във въздуха се носеше силна миризма на пушек. Навсякъде се виждаха трупове и парчета от тела. Повечето кръв бе засъхнала, но част от нея бе още влажна при докосване. Морисън провери веднъж, но само толкова.

— Превзели са града — каза Сузан. — Терористи, нещо подобно.

— Не — чу се рязък глас. — Не терористи. Воини на Бога. Не мърдайте от мястото си и вдигнете ръце над главата си.

Всички те се обърнаха предпазливо и вдигнаха ръце. Една самотна фигура във военна униформа бе насочила автоматична пушка към тях. Изглеждаше удивително млад, но лицето му бе решително и мрачно, а пушката не трепваше в ръцете му. Излъчваше професионална увереност, бе готов да използва оръжието в случай на нужда. Войникът изгледа студено Сузан, която бе вдигнала само едната си ръка.

— Казах да вдигнете ръце.

— Тя не може — обади се Поли. — Едната й ръка е счупена.

— Няма значение, да я вдигне — настоя войникът.

Той се подсмихваше леко като гледаше как Сузан се мъчи да вдигне и другата си ръка още малко. От болката и усилието по лицето й се стичаше пот. Харт се намръщи, но се постара да овладее гнева си. Ако се опита да се нахвърли върху войника, той просто ще го убие. Ще има и по-подходящи моменти, повече шансове. На войника накрая му омръзна собствената му игра и даде знак на Сузан да се откаже.

— Наредено ни е да вземаме пленници, когато ни се отдаде възможност — обясни той спокойно. — Никога не знаеш кога ще ти потрябват неколцина заложници, за да е послушно населението. За беда, останалите от взвода ми продължиха напред и ме оставиха сам. Сержантът не смяташе, че тази купчина камъни си струва повече от един човек за охрана. Но ето че се появихте вие. Четирима грешници, изпълзели от онова, което би трябвало да се превърне в техен гроб. Единствените оцелели от този декадентски клуб.

— Декадентски? — повтори Морисън. — Май не ходиш много по заведения.

— Млъквай — нареди спокойно войникът. — Вие четиримата сте непредвидено усложнение. Не обичам непредвидените обстоятелства. Не желая да ви охранявам, няма и на кого да ви предам да ви пази. Затова единственото разумно нещо е да ви застрелям всички. Нищо лично, нали разбирате.

Преди който и да е от групичката да понечи да каже нещо, войникът насочи пушката си към Харт и дръпна спусъка. Чу се тихо изщракване, но нищо не се случи. Войникът погледна надолу смутен, а Морисън пристъпи напред и го удари с юмрук в устата. Войникът се олюля назад, но не падна, нито изпусна пушката си. Морисън се прицели внимателно и го изрита с все сила в слабините. Лицето на войника силно пребледня и той падна на колене. Шон му отне пушката и го удари с приклада встрани по главата. Войникът падна напред и остана неподвижен. Морисън се ухили дивашки.

— Следващия път, като те ударя, падай, шибана главо.

— Мисля, че трябва бързо да се измъкваме оттук — каза Харт, — преди някои от приятелчетата на шибаната глава да дойдат да го потърсят.

Поеха бавно по опустялата улица, без да знаят в коя посока е най-добре да тръгнат. Улицата бе неестествено притихнала, като в някакъв лош сън. Чуваха се само пращенето на пламъците и техните собствени стъпки. Навсякъде, накъдето погледнеха, виждаха още разруха, още трупове. Мъже, жени и деца лежаха в неестествени пози, а безжизнените им очи бяха втренчени в горящите им домове. Харт се опита да каже на Поли, която все така трепереше неудържимо, нещо успокоително, но не намираше думи. Беше твърде мащабно, твърде потресаващо, за да бъде сведено до някоя проста, банална фраза. Бе гледал безброй войни и бунтове по телевизията, но нищо не бе го подготвило за реалността на разкъсаните трупове, миризмата на пушек и гъстия, черен дим на горящите сгради. Сякаш някой разгневен бог бе посегнал и разрушил улицата в пристъп на детинско раздразнение и я бе наказал заради това, че е твърде независима, съвсем безопасна и безгрижна. Сякаш безметежната й ежедневна реалност по някакъв начин бе обидила някакъв отмъстителен свят.